Вятър

Дъждът се връща в гласа ми, а
твърде широко е под одеялото ми и
ако можех да променя парадигмата,
щях да се посипя със сняг
и да си представям, че
съм чист и мек, докато
ми повярваш
и хибернираш
с мен
и в мен
и ще мъркам,
ако искаш,
ще облизвам лапи
и ще се усмихвам,
а ти можеш да ме увиеш
в салфетка или
да ме долееш към чая си
и ще бъда по-сладък от ром,
и ако искаш,
ще мириша на канела
или на лавандула,
да,
само ме прибери
в джоба си за зимата;
тихичко ще си мечтая за
диви коне и мунзухари
и няма да преча,
обещавам
няма да преча,
ти само танцувай
с мен в града във
вторник вечер
и из горите
в събота
и нищо, че
листата са мокри
и нищо, че утре може да ме
няма,
защото аз не виждам морето,
но виждам удавниците
и трудно дишам
през октомври, а ти
може би ще забравиш,
че съм вятър,
аз лесно се забравям, а
може би ще се напия, докато
спра да искам да се влюбя.

Не винаги може да се изразим добре и точно в този момент правилните мисли и думи ни намират, за добро или за лошо, за да ни свестят и омаят едновременно. Не бих могла да го кажа по-добре от случаен стих намерен в интернет.

Жълта лодка

Онова „утре“, от което толкова се страхуваше и бягаше вече е „днес“ и след няколко потрепвания на стрелките на часовника ще стане и „вчера“. А ти си още тук и не си помръднал. Измисли дълги и достоверни истории, затова колко си се развил и колко всичко около теб се е променило. Как си по-добър, по-красив, по-умен, по-социален, по-по-по.. И в милисекундите, в който се прокрадваше с тихи стъпки неувереността, ти се блъскаше в тези истории като умопобъркан корабокрушенец, прекарал разтегливи дълги седмици в открито море, в онези така ярки жълти спасителни лодки. Трескаво и с пот на челото се хвърляше в ниските й стени, за които сам знаеше, че ни помагат особено. И там зад тях беше студената и бурна реалност. Може би щеше да е хубаво да се потопиш в хладките й води и да заплуваш. Да си свободен. Но те беше страх. Беше превърнал малката спасителна лодка в свой дом. Ами ако потънеше? Ако беше забравил как се плува? Ако там те чакаха опасни създания, която да те унищожат в момент на слабост? А дали.. А дали там нямаше други като теб? Дали нямаше някой, който плува срещу течението и е също толкова уплашен? Може би щеше да срещнеш други като теб, а дори може би щяхте да заплувате заедно и да се подкрепяте. Нямаше да си сам.

Но теб те беше страх и реши, че е по-лесно да се вкопчиш в проклетата жълта спасителна лодка. Далеч от реалността.

Live

Събрала съм цялата носталгия на света в себе си.

А ми се живее. Иска ми се да изгоря в пламъка на действието. Да се разпалвам и да разгарям всичко около мен. Да живея.

Но докато мислим колко маловажни и незначителни сме за света, забравяме колко важни сме за себе си, за нашата микро вселена и нейните измерения. И загубени в мисли губим способността си да живеем.


P.S. Много искам да ми се случи нещо хубаво скоро.

Сън

Сънувах те. Ти беше болен зъб в устата ми и бавно разяждаше почернелия ми и без друго венец. А с него и сърцето ми. Устата ми се пълнеше с кръв, наситена, по-скоро черна и плътна. Не можех да говоря, не можех да преглътна. Нямаше да те изтръгна от себе си, не можех да си позволя да загубя нещо от себе си. Вкопчвам се във теб, както зъб за челюстта. Пуснах корените си не,не в теб, а в идеята за теб. И май само това ми останаха - идеи. Болни и изгнили, плувнали в кръв.

Празна раница

Снощи гледах "Up in the air" за втори път. Помня, че първия път ме беше впечатлил, но явно не бях разбрала смисъла му напълно. Няма да разказвам сюжета на филма, а само онова, което ме жегна.
Лъснатият, вечно облечен в костюми, ерген, работещ в просперираща компания (образ идеално пасващ на Джордж Клуни). Живот като от заглавната страница на списание Форбс. Пътуващ нон-стоп, живеещ в хотели, живот на малки сапунчета, малки Джони Уокър-чета, на малки пакетета с фъстъци, на малките еднократни отношения. За съжаление много от зрителите биха видели в образа му просперищия гражданин на света, човека с амбициите и успехите, с подредения му идеален живот. Това не ме впечатли, грабна ме човешката история зад костюмите, кредитните карти, скъпите бизнес класи на самолетите, баровете на хотелите. Момента, в който се появи любовта замаскирана първоначално зад образа на емоция за еднократна употреба.
Онова, което най-силно желаем често е потиснато под купчини ненужни цели и убеждения. Незадоволена дадена потребност е захвърлена в ъгъла покрита с тонове "по-важни" стремежи(като например събирането на 10 милиона мили). Но не ни стига това, че сме го направили, нужно ни е да го изкажем на глас - да убедим себе си, докато убеждаваме другите. И всичко рухва, когато лъча светлина намери път изпод всички "важни" цели. Изградената ни защита се пропуква и си позволяваме да искаме със сърцето си. И за малко, някъде там открадното, сме щастливи. И всичко продължава до момента, в който стоим пред нечия врата и тя се отваря за да ни покаже истината. А тя ще ни прошепни спокойно, че сме били за междудругото, за отмора. Зад всяко потиснато желание си има причина. А тя най-често е сурова и изключително елементарна - на някои хора просто не им е предначертано. Те винаги ще бъдат ярката светлина в нощното небе, поредния презокеански полет. И докато другите вечерят със семействата си, те ще носят своите празни раници в небето.

Люшкаш се. Като на кораб при бурно море. И търсиш опорните си стени да се подпреш. А те се огъват, въртят и пружинират като гумени. Надуваемият замък се раздува бавно и изчезва. Облягаш се на нищото и падаш. Надяваш се, че поне основата няма да поддаде. Но за жалост била поставена върху плаващи пясъци. И свободното ти падане продължава докато не се стреснеш, като при падане в сън, и не се изградиш наново. Този път сам.

Табели

Сякаш всяко едно лице е някаква табела, като ония с надпис „Аз съм сляп“, които си окачват по вратовете уличните музиканти-имигранти в Портланд, само че на тия табели пише: „Аз съм уморен“, „Аз съм изплашен“, „Аз умирам от цироза на черния дроб“, или „Аз съм заобиколен от машини и хора, които все ме тъпчат“. Всичките тия табели мога да ги прочета, колкото и да е дребен шрифтът. Някои от лицата се обръщат към другите и ако искат, могат да прочетат какво пише на техните табели, само че има ли смисъл? Лицата се разпиляват в мъглата като конфети.

"Полет над кукувиче гнездо" - Кен Киси