365

Беше тиха и спокойна нощ. Вятърът подухваше толкова приятно, въпреки студената жилка, която носеше в себе си. От кога не бях виждал толкова ясно небе? Всяка една звезда се открояваше ярко на тъмно синия фон. Колко беше красиво. Макар дърветата вече да бяха загубили живия зелен цвят на листата си, а и самите тях, картината, която се открояваше пред очите ми беше като от приказка. Бях толкова улисан от красотата, разкрила се пред мен, че почти забравих, че съм излязъл с определена цел. Но как можех да откъсна очи от този прелестен пейзаж?
Продължих по пътечката, която беше покрита с шубрак. Чувах единствено бързите си и ритмични крачки. Мислите ми бяха заглъхнали. Най-после. Дълго чаках този покой. Вървях и това беше единственото важно в момента. Минах през толкова познати места, но въпреки, че ги бях виждал десетки, дори стотици пъти днес всякаш ги виждах за първи път. Гледах на света с нови очи. Или може би просто ги отворих ?
Не след дълго пристигнах. Краката ми сами ме бяха отвели там. Знаеха пътя по-добре и от мен самия. Нима не го бяха минавали по няколко пъти на ден. Сърцето ми заби лудо и то беше разпознало мястото. Усмивката ми се появи неочаквано бързо, толкова дълго се беше крила. Исках да се насладя на мига, на спокойствието. Попивах всичко, както първия път, в който бях зърнал това красиво местенце. С какво бе по-различно то? На пръв поглед с нищо – дървена бяла пейка, леко изпочупена, покрита с многобройни надписи, 2 големи дъба я скриваха от двете страни. Нищо по-специално, нали? Но нали важните неща не се виждаха с очите, а се усещаха със сърцето? Така е и с това малко кътче. За другите това е просто пейка и две стари дървета, но за мен, за моето лудо биещо сърце това са първата целувка, първата любов, първата раздяла...
Не бях идвал тук, откакто ти изрече последното „Сбогом” и си тръгна. Месец, два, година... Сега стоя тук отново, отново сам. Въздухът наоколо все още носи уханието на парфюма ти – цвят от портокалово дърво и лавандула. Как бих могъл да го забравя? Не съм, не съм забравил и тъмно кафевите ти очи с цвят на течен шоколад, усмивката, коята караше всичко наоколо да свети, малките тръпчинки около нея, трите лунички на носа ти... Дълго потисканите ми спомени пречупиха преградите, които си бях поставил и нахлуха с все сила. Не, не бях тук заради това. Поех си дълбоко въздух, затворих очи и успокоих разтреперените си колене.
Не след дълго възвърнах очевидно привидното си спокойствие. Трябваше да продължа. Може би не бях сигурен в това, което правя, но знаех, че момента е подходящ. Беше дошло времето. Времето да я пусна. Да пусна спомените и да продължа напред. Взех 364-те балона, разбира до един бяха червени, любимият й цвят и. Задържах ги в ръцете си. На всеки един от тях бях завързал малко листче, на което старателно бях написал любим нейн стих, послание, нещо, което съм й казвал или нямах възможността да кажа.. Явно бях приел „пускането” прекалено буквално. Превъртях всички спомени набързо, всички разочарования, всички хубави моменти, всички надежди... Мислено ги завързах към един от червените балони и.. пуснах. Пуснах ги всичките 365 балона, всичките „Обичам те”, „Липсваш ми”, „Все още те чакам”, „Ще останем вечно заедно”...
Останах сам със себе си. Красивия пейзаж изчезна и видях очупената пейка, старите дървета, опадалите листа... Видях реалността с всичките нюанси на бялото, черното, сивото. Вдигнах поглед - червеното петно се отдалечаваше, както и ти го беше направила преди около година. Поех по познатата пътечка с една мисъл на ум, че някой от моите балони, може би ще се изправи на пътя ти, че ще прочетеш моето неизречено „Обичам те”, че ще се сетиш за нашия малък кът от рая, че ще се зачудиш какво правя. Аз ще съм тук – живеещ в настоящето, седнал на олющената пейка между двата дъба.