...

Всеки е имал от онези моменти, в които просто иска да си хване багажа и да си тръгне от себе си. Да излезе от кашата и бъркотията, да си вземе отпуск от самия себе си. И аз като много хора трудно се справям с проблемите си и търся възможно най-лесния начин, по който те могат да се решат. За мен това е бягството. Не се изправям лице в лице с това, което ме тормози и измъчва, а просто го оставам там някъде, сгънато на топка. Така и когато трябва да се справям със себе си. Но как мога да избягам от мен самата? Желанията, страховете, тревогите.. Ехото им постоянно оттеква в ушите ми. Бих ги сравнила с досаден човек, който ти се лепва. Въпреки, че не искаш да го слушаш или да общуваш с него го търпиш. Изтърпяваш ужаса, но знаеш, че винаги може да не го преживяваш пак – не си вдигаш телефона, не влизаш в скайп, минаш от там, където няма да го срещнеш. Но какво правиш с мислите, от които не може да се избяга? Залъгваш се с различни неща. Мислите никога не изчезват, просто се превръщат във фон. Но в края на деня, когато си прекалено уморен да играеш каквито и да е игри, се изправяш срещу тях. От фон те се превръщат в главни фигури. Веднага ми зазвучават 2 реда от една песен на Металика:

Where do I take this pain of mine
I run but it stays right by my side

Прекалено ми е познато... Бягаш, бягаш, бягаш...Но никога не успяваш да избягаш. Ти си винаги със себе си. Колко мразя тихите вечерни часове, в които трябва да се изправя срещу себе си, срещу онова Аз, което крие дълбоко вътре, срещу разочарованията, тъгата, очакванията... Когато спираш да бъдеш вечно веселия, доволен, приятен човечец (не че ти не си такъв, просто не винаги). Когато ти е писнало да се усмихваш и хилиш на простотии. Махаш целия сърказам, иронията, тъпите базици и се „разголваш”. На моменти толкова не се понасям, че се чудя как ли хората го правят. Но пред тях не съм такава каквато аз се виждам. Не. Не съм уязвимия, лесно нараним, чувствителен, таящ много мъка човек. И в крайна сметка разбрах едно: човекът на когото можеш да разчиташ си ти самия. Трудно ми е да го осмисля, но е така. Както са казали хората, ако сам не си помогнеш, никой не може. Но пък е толкова трудно, когато не се понасяш, не се търпиш, а трябва да търсиш подкрепа от себе си.
В момента се чувствам раздвоена. Една част от мен иска, мрънка, тропа с крак. Другата се опитва да я убеди, че няма нужда от това, което иска. Като продавач с дългогодишен опит, като един същински Хорс Фукст (хм не знам дали се пише така) ме убеждава: „ Неее! Вие нямате нужда от това.. Аз мога да Ви предложа само сега на промоционална цена, нашите продукти: гледане на филми, плетене на гривни, оригами, рисуване.. Те Ви гарантират спокойствие. (рекламации не се приемат)(странични ефекти: недоволство, отегчение). И другото ми Аз иска или не, при липса на други предложения, се съгласява. Мога логично да си обясня защо искам дадено нещо, защо не трябва да го получавам и защо въобще трябва да спра да мисля за него. Да, на етап логика добре. Но желанието си остава... Вечно напомня за себе си. Колко пъти още ще трябва да си обяснявам? Явно душевно съм като някой бавно развиващ се. Трябва да се повтаря, повтаря, повтаря.. Ако седна и си обясня: „Виж какво, познаваме се от толкова много време, знам че искаш нещо, когато го нямаш, а като го получиш вече не го искаш. Етап е, ще мине. Приеми го просто не може. Виж как искаш гитар хироу, ама нямаш пари да си го купиш. Е, представи си, че е подобно... Много пари е, за тях трябва да се положат много усилия и какво? Ще го получиш и ще съжаляваш, че тея пари си можела за друго да ги изхарчиш. Айде сега.. Просто спри да ми мрънкаш, че ми писна само за това да слушам.” Трудно е да си мислиш толкова неща едновременно.. Да се обвиняваш и да се оправдаваш едновременно. Да се нараняваш и утешаваш...
Е, хайде стига толкова, че много ми стана за днес. И поздрав с Metallica - Until It Sleeps