the end

В живота на всеки човек се случва да среща хора, те да стават част от неговото ежедневие, да преобръщат живота му, но често се случва и той да се разделя с тях. Казват, че всеки край е ново начало. Може би това трябва да служи за успокоение, защото всяка раздяла носи в себе си много тъга и болка. Не, не всяка. Има раздели, които просто трябва да се случат, неща, чийто край е дошъл. Точно аз ги разбирам най-много. Най-често аз съм човекът, който се отдалечава и просто прекратява контактите. Но в тези ситуации съм усещала, че така е било най-редно. Няма смисъл от изкуствени отношения. Но какво става, когато дадени отношения трябва да се прекратят, а ти не усещаш, че това е правилни вариант? Когато краят идва и ти не можеш да направиш нищо по въпроса... Тогава се появява тягосното усещане, което ми тежи от сега.
Мразя думата "никога", а пък словосъчетанието "никога повече" го ненавиждам. Особено, когато когато слагат край на нещо толкова приятно. Но не, никога повече няма да бъде същото. Въпреки, че съдбата ми е показвала, че никога не трябва да казвам никога. Но мога ли да разчитам на това?
Усещането за прекалено много последни неща ме задушава. Сякаш след малко ще се появи надписа THE END. Едно е да изживяваш моментите като за последно, друго е да знаеш, че е напълно възможно да е така.
Може би до сега хората, с които се разделях не бяха важни за мен. С тях или без тях... нима имаше значение. Но когато важните хора си заминат, когато толкова си свикнал и си се сраснал с тях. Да знаеш, че са там някъде, че са добре, че сигурно се справят много добре с живота си. Радваш се за тях, до колкото това е възможно, но винаги ще усещаш липсата за онова, което беше и никога няма да се върне.