Безсмислици

Стоя си тук.. отново, с празен поглед, пред монитора и съзнание зареяно в далечината. На леглото си съм пръснала целия багаж. Да, днес отново се върнах от поредното мъничко пътуване. И отново една мисъл, до която бях стигнала, се затвърди: човек може да отиде и на края на света, но винаги носи със себе си мислите и проблемите си. Няма спасение в бягството. Не и когато носиш всичко, от което бягаш със себе си.
Колко ли много безсмислени неща имам около себе си. Колко ли безсмислици правя. Като поредната покупна на дреха, която едва ли ще облека, но ще я прибера с думите "Е, някой ден.. може би. Знае ли човек". За съжаление знае. Никога няма да ги облека. Нито днес, нито утре. Знам го, вътрешното усещане, че си направил грешка. Опитваш се да се замозалъжеш, да си намериш извинение. Всеки го е правил и ще продължаваме да го правим. Но някога изпитвали ли сте нещо, което е безсмислено? Не, не ме разбирайте погрешно, добре знам, че всяко чувство си е ценно по някакъв начин, дава ни нещо, дори и болката. Но това е от нещата, за които си казваме "е сега не, но пък после.. знае ли човек". Последвано от мъчително "Защо по дяволите трябва да чувства или мисля за това?". Но какво да ги правя, те са си факт. Стоят си, натрапват се и... нищо друго не правят. Да, просто ме дразнят.-.- Махнете се, КЪШ! - не помага.
Какво правим с безсмислените неща в живота си. Като тъпата керамична котка, подарена от лелята на най-добрата приятелка на братовчеда на майка ви. Тя е толкова нетопребна, но нима можем да я изхвърлим. Тя ще трупа прах в някой забутан шкаф. Така става и с чувствата ни. А, ако това, което изпитваме е единственото, което чувстваме като цяло, а то се оказва безсмислено. Ако трябва да избираме да усещаме ли въобще нещо, макар и без смисъл или да останем вцепенени, кое бихте избрали. В този момент вцепенението и липсата на чувства доста ме блазнят. Но и те не са най-добрия вариянт. А може би такъв няма. Няма верен отговор. Няма смислени мисли. Няма правилни чувства. Ние сами си определяме кое има смисъл, кое ни се струва правилно и най-важното кое ще си позволим да почувстваме.
Как мога да се боря срещу нещо, което дори не мога да определя? Не е нещо материално, което да хвана с ръце, да изцедя живота от него и да го захвърля. Не, с мислите не става така. Може би по-скоро са като плевели. Появяват се там, където уж е чисто, увиват се около здравите растения и ги удушават. Опиташ ли се да ги изтръгнеш, не се поддават лесно. Откъснати, отново успяват да пуснат корен...
Исках да пиша за чувствата, но се оплеснах. Пък и те са нещо, което ми е толкова непонятно.. Да, чувствам глад, студ, жажда... но всичко онова, което е на едно по-висшо ниво, леко ми се губи. Обърквам се, започвам да си въобразявам, че изпитвам нещо или пък наистина го изпитвам? Самонавивам ли се или нещата са такива, каквито са... Допираш ръка до горещата печка и се изгаряш. Кожата ти започва да пари, да щипе и постепенно да боли. Ясно, просто и точно. Действие и резултат. Ясен резултат - болка. Нервните окончания я долавят и я изпращат до мозъка. Но какво по дяволите върши сърцето ми? Дейсвията и резултатите не си съответсват. Не, не трябва да е това.. Защо е това? Как така се получи да е това? Да правилен и логичен отговор няма. Не и тук. Отговорите са само за задачите, тук нещата са просто такива, каквито са си.