Вяра

Днес рано, рано сутринта отидох на църква. Нещо, което не бях правила доста отдавна. Църквата представляваше по-скоро параклисче. Малко, подлежащо на ремонтни дейности, с няколко икони отвътре, пейки и разбира се свещите. Нямаше нищо помпозно. Влязох вътре и както винаги запалих свещички. В този миг чух зад себе си напеви. Имаше литургия. Обърнах се и видях хората насядали на пейките, пееши в хор заедно с духовното лице отпред. Бяха както възрастни жени, така и млади хора. Знаеха текстовете, имаха невероятна хармония помежду си и звучаха доста добре. Стоейки там се замислих как гледам към тях изумена, шокирана, с интерес, но нищо повече. За мен беше интересно да ги видя, но не успях да усетя емоциите им. В мислите си веднага си зададох въпроса: кога и защо човек се обръщаше към религията? Отговорът го знаех. При определени трудности в живота или при изживяно "чудо". Не мога да твърдя, че съм религиозна, но не мога да кажа и че не съм. По-склонна съм да вярвам, че религията е била средство за манипулация, контрол над народите. Или, че е обяснявала "необяснимите" по онова време събития и факти. Като малка се молех почти всяка вечер. Но молитвата ми никога не е била "Отче наш..". Представях си Бог в неговия офис, седнал на креслото си, чакащ ме. Водех по-скоро своеобразен диалог с него. Исках и благодарях. Защото молитвата в основата си трябва да е благодарност. И някак с времето загубих емоцията от това си действие. Обичах да изучавам Библията, да гледам красивите стенописи в църквите, но до там.
Но стига толкова за религията, аз исках да пиша за вярата. Онова, което ме различаваше от хората в църквата беше вярата. За което аз благородно им завидях. Силната вяра в нещо. Без въпроси, без замисляне, без подлагане на съмнение. Тя ги сплотяваше, дава им онова, което липсва в съзнанието и душите им. Във време, в което всеки твърди или че е атеист, или посветен в някакво източно учение, тези хора вярваха. Всеки вярва в нещо, независимо дали това нещо ще е съдбата, кармата, извънземните, съветите на майка си или дори в себе си. Човек без вяра не би могъл да бъде човек. Всеки има нужда от обясняване на необясними неща или поне от успокоение, че "така е било писано". Всеки има нужда от нещо, за което да се хване в труден момент. Всеки има нужда да благодари на някого или нещо за хубавите неща в живота си. Всеки има нужда от вяра. Живеем във век, в който много от мистериите и магиите на този свят са разгадани. Но ето има и хора, които вярват в науката. Дразня се от онези, които твърдят, че са атеисти. Да, думата "атеизъм" значи безбожие и нека цитирам

Атеизмът отрича съществуването не само на личен бог или богове, но и наличността на други „свръхестествени“ реалности от всякакъв вид, които нямат своето обективно основание в материята и не се подчиняват на законите на природата в тяхното взаимодействие. С това атеизмът се обявява не само против религиите в техния класически вид, но и против всички форми на пантеизъм, спиритуализъм, идеализъм и др., включително против вярата в „чудеса“.

и все пак.. те вярват в науката? И тя се превръща в нещо като техен бог, като ги води и им разкрива дадени "тайнства". И все пак не съм толкова запозната и не бих спорила.
Вярата в нещо или към нещо е изцяло в нас самите. Има някаква мистерия и красота. Сещам се за толкова фрази: "имай вяра", "вярвам в силата на любовта"(пхахах), "аз вярвам, че..". Вярата определено не е свързана само с Бог или богове. Тя е нещо, което ние изграждаме вътре в себе си. Макар и да ни я налагат, ако тя не е това, което да предизвиква у нас емоция или интерес, то ние я отхвърляме. Може би вярата е нещо много лично, нещо, което придава смисъл. Независимо дали ще вярваме в хората, в силата на парите, в хиляди божества и идоли, в начертания ни път, важно е да я има тази вяра, която да ни крепи и да ни служи за упора, там където нашите подпорни стени подават. И може би имаме нужда от малко повече вяра, надежда и любов :)

Р.S. Тематичен поздрав :D