Чувствам се като фейл, пълния, некадърен, смотан балък. Ф Е Й Л... отново. Чудя се, не ми ли омръзна да прецаквам всичко, до което се докосна? 3 бяха важните неща тая година и успях да прецакам 2 от тях. ЙЕЕ а да, да не говорим и за всички онези малки неща, които или се сгромолясват, или се рушат, или се развалят около мен.-.- "Положителни мисли, визуализация, привличане на прекрасни неща.." не ми е до тия шитни в момента. А може би най-страшното от всичко е, че не ми и пука толкова. Нещата около мен се съсипват, а аз ги гледам и казвам замислено "о, мамка му". Какво направих за себе си и за бъдещето си? Хмм.. Бъдеще, което сякаш от сега не ме кефи. Тъп, зациклил живот. И онзи болезнено пробождащ глас от другата страна на телефона "сама си прави изводите". Мда фейл. Поредния. Поредното нещо, което да се крие и от което да се срамуваме. И на въпросите "Хей, как мина изпита?" ще трябва да търся всевъзможни заобиколни отговори. Бях поне малко уверена в себе си, поне за това, че ще ме приемат. Но не, и това започна бавно да се срива. Неувереността ми започна да го задушава още в зародиш. Когато искаш да споделиш своето разочарование с цел да получиш поне мааалко подкрепа, поне едно укоражително изречение, а получиш още и още разочарование, което да те гризе бавно, но сигурно. Сама си го направих. Няма кого да обвинявам освен себе си. Усещам сърцето си в гърлото. Притиска думите да излязат. А може би така е по-добре. Прекалено много самота, прекалено много разочарования, прекалено много МЕН, прекалено много чувства... Тея дни ми се искаше да пиша за много неща - за емоционалното хранене, за чакането, за спомените и забравата. Но не мога. Мисълта ми се къса толкова лесно и бързо. Разбрах, че най-трудно ми е да се справям със себе си. Мога да сменям бушони, мога да боравя с техника, да готвя, да сътворявам някакви неща с ръцете си, но не мога да се справя с мен си. За съжаление, за това няма нито клипче в ю туб с обяснения, нито инструкции. Дразня се на себе си - от малките жестове, до съществените действия. Онзи ден лежах на земята и си мислех как искам да се появи някой, ама точно в този момент и да ме измъкне, да ме извади от положението, в което съм. Но после се сетих, че това само аз мога да го направя. Но как да се "взема в ръце" като ръцете ми треперят, слаби са, а на всичкото отгоре не могат да хванат нищо като хората. Мога да изброя доста неща, в които фейлнах наскоро. Фейлнах в тъпите шибани човешки отношения, фейлнах в отношението ми към най-близките ми, фейлнах по пътя към бъдещото ми образование, фейл фейл фейл... а сигурно фейлвам и във фейлването.. няма да се очудя. Използвам думата фейл, защото думата провал е още по-болезнена. Някак в съзнанието ми изниква разочарование от себе си и към самия теб. Не искам да зациклям, не искам да влизам в порочния кръг на разочарованието и неуспеха. Но точно сега не мога и да изляза. Не може ли просто да продължа да си стоя?
вторник, 13 юли 2010 г.
F A I L
Поредното ми тъпо душевно излияние..
Чувствам се като фейл, пълния, некадърен, смотан балък. Ф Е Й Л... отново. Чудя се, не ми ли омръзна да прецаквам всичко, до което се докосна? 3 бяха важните неща тая година и успях да прецакам 2 от тях. ЙЕЕ а да, да не говорим и за всички онези малки неща, които или се сгромолясват, или се рушат, или се развалят около мен.-.- "Положителни мисли, визуализация, привличане на прекрасни неща.." не ми е до тия шитни в момента. А може би най-страшното от всичко е, че не ми и пука толкова. Нещата около мен се съсипват, а аз ги гледам и казвам замислено "о, мамка му". Какво направих за себе си и за бъдещето си? Хмм.. Бъдеще, което сякаш от сега не ме кефи. Тъп, зациклил живот. И онзи болезнено пробождащ глас от другата страна на телефона "сама си прави изводите". Мда фейл. Поредния. Поредното нещо, което да се крие и от което да се срамуваме. И на въпросите "Хей, как мина изпита?" ще трябва да търся всевъзможни заобиколни отговори. Бях поне малко уверена в себе си, поне за това, че ще ме приемат. Но не, и това започна бавно да се срива. Неувереността ми започна да го задушава още в зародиш. Когато искаш да споделиш своето разочарование с цел да получиш поне мааалко подкрепа, поне едно укоражително изречение, а получиш още и още разочарование, което да те гризе бавно, но сигурно. Сама си го направих. Няма кого да обвинявам освен себе си. Усещам сърцето си в гърлото. Притиска думите да излязат. А може би така е по-добре. Прекалено много самота, прекалено много разочарования, прекалено много МЕН, прекалено много чувства... Тея дни ми се искаше да пиша за много неща - за емоционалното хранене, за чакането, за спомените и забравата. Но не мога. Мисълта ми се къса толкова лесно и бързо. Разбрах, че най-трудно ми е да се справям със себе си. Мога да сменям бушони, мога да боравя с техника, да готвя, да сътворявам някакви неща с ръцете си, но не мога да се справя с мен си. За съжаление, за това няма нито клипче в ю туб с обяснения, нито инструкции. Дразня се на себе си - от малките жестове, до съществените действия. Онзи ден лежах на земята и си мислех как искам да се появи някой, ама точно в този момент и да ме измъкне, да ме извади от положението, в което съм. Но после се сетих, че това само аз мога да го направя. Но как да се "взема в ръце" като ръцете ми треперят, слаби са, а на всичкото отгоре не могат да хванат нищо като хората. Мога да изброя доста неща, в които фейлнах наскоро. Фейлнах в тъпите шибани човешки отношения, фейлнах в отношението ми към най-близките ми, фейлнах по пътя към бъдещото ми образование, фейл фейл фейл... а сигурно фейлвам и във фейлването.. няма да се очудя. Използвам думата фейл, защото думата провал е още по-болезнена. Някак в съзнанието ми изниква разочарование от себе си и към самия теб. Не искам да зациклям, не искам да влизам в порочния кръг на разочарованието и неуспеха. Но точно сега не мога и да изляза. Не може ли просто да продължа да си стоя?
Чувствам се като фейл, пълния, некадърен, смотан балък. Ф Е Й Л... отново. Чудя се, не ми ли омръзна да прецаквам всичко, до което се докосна? 3 бяха важните неща тая година и успях да прецакам 2 от тях. ЙЕЕ а да, да не говорим и за всички онези малки неща, които или се сгромолясват, или се рушат, или се развалят около мен.-.- "Положителни мисли, визуализация, привличане на прекрасни неща.." не ми е до тия шитни в момента. А може би най-страшното от всичко е, че не ми и пука толкова. Нещата около мен се съсипват, а аз ги гледам и казвам замислено "о, мамка му". Какво направих за себе си и за бъдещето си? Хмм.. Бъдеще, което сякаш от сега не ме кефи. Тъп, зациклил живот. И онзи болезнено пробождащ глас от другата страна на телефона "сама си прави изводите". Мда фейл. Поредния. Поредното нещо, което да се крие и от което да се срамуваме. И на въпросите "Хей, как мина изпита?" ще трябва да търся всевъзможни заобиколни отговори. Бях поне малко уверена в себе си, поне за това, че ще ме приемат. Но не, и това започна бавно да се срива. Неувереността ми започна да го задушава още в зародиш. Когато искаш да споделиш своето разочарование с цел да получиш поне мааалко подкрепа, поне едно укоражително изречение, а получиш още и още разочарование, което да те гризе бавно, но сигурно. Сама си го направих. Няма кого да обвинявам освен себе си. Усещам сърцето си в гърлото. Притиска думите да излязат. А може би така е по-добре. Прекалено много самота, прекалено много разочарования, прекалено много МЕН, прекалено много чувства... Тея дни ми се искаше да пиша за много неща - за емоционалното хранене, за чакането, за спомените и забравата. Но не мога. Мисълта ми се къса толкова лесно и бързо. Разбрах, че най-трудно ми е да се справям със себе си. Мога да сменям бушони, мога да боравя с техника, да готвя, да сътворявам някакви неща с ръцете си, но не мога да се справя с мен си. За съжаление, за това няма нито клипче в ю туб с обяснения, нито инструкции. Дразня се на себе си - от малките жестове, до съществените действия. Онзи ден лежах на земята и си мислех как искам да се появи някой, ама точно в този момент и да ме измъкне, да ме извади от положението, в което съм. Но после се сетих, че това само аз мога да го направя. Но как да се "взема в ръце" като ръцете ми треперят, слаби са, а на всичкото отгоре не могат да хванат нищо като хората. Мога да изброя доста неща, в които фейлнах наскоро. Фейлнах в тъпите шибани човешки отношения, фейлнах в отношението ми към най-близките ми, фейлнах по пътя към бъдещото ми образование, фейл фейл фейл... а сигурно фейлвам и във фейлването.. няма да се очудя. Използвам думата фейл, защото думата провал е още по-болезнена. Някак в съзнанието ми изниква разочарование от себе си и към самия теб. Не искам да зациклям, не искам да влизам в порочния кръг на разочарованието и неуспеха. Но точно сега не мога и да изляза. Не може ли просто да продължа да си стоя?
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар