Нека бъде лято?

Тежко ми е. Не помня да ми е било толкова горещо и лепкаво -.- Но май не ми е тежко само заради времето. Как може празнината в мене да ми тежи? Около мен, а и дори в мен самата е пусто и празно. Днес цял ден слушам някакви летни песнички с весели летни клипчета. Хората в тях са весели, слънцето пече, морето е до тях.. Абе невероятно лятно е. Най-много слушах оная песничка "Нека бъде лято". Даааа, нека бъде.. Хей, чакай малко,то е лято. Не бих квалифицирала стоенето вкъщи като супер якото лято.. Реалността и клиповете по МТВ доста се разминават. Определено... Е, поне моята реалност. Знам, че пропилявам нещо, знам, че го изпускам, че се процежда между пръстите ми иии.. нищо не правя по въпроса. Стига мрънкане, стига пропиляване, стига измислени ангажименти...
И бонус към всичко - самотата ме залива от всякъде. Не искам да запълвам нечия празнина, защото просто няма кой друг да я запълни. Не искам да се говори с мен, просто защото няма с кого другиго. Не искам някой да убива самотата си с мен, просто защото никой друг не е останал. Не искам напразно поддържани разговори.. по навик. Не искам да съм "запълване на времето". Не искам да съм "малката гара", при която се спира за малко, неопределено време и то само защото е по пътя към големите гари. Но съм..или поне така се усещам. Искам НЯКОЙ (подчертавам, че може да е дори само един), който да дойде и да говори с мен, заради говоренето с мен, да сподели времето си с мен, защото съм му приятна, да бъде с мен, до мен. Липсва ми дори някой, с когото да си помълча. Да бъдеш константа, а не променлива в нечие съзнание. Мислех, че лятото ще донесе промяна, а то се превърна в продължение на дългата зима.