Времето всевластно държало малките пресметливи хорица в ръцете си. Карало ги да променят външния си облик, можело да изтрива най-ценното съкровище на мислите им - спомените, разделяло ги помежду им и в крайна сметка винаги ги надживява. А те - нищо неподозиращи - водели вечна надпревара с него. Всеки от тях се опитвал да го препъва за да го забави в своя ход, бутали го по стръмен хълм, но неговия ход оставал все тъй равноменер. А някои дори дръзвали да опитат да го приковат на място. Но кои били те? Как можели да играят игрички с най-древния от древните, най-мъдрия от мъдрите и най-непоклатимия от всички - Времето. То ги наказвало, често пъти жестоко, за тези им дръзновения. Капка жал не му била останала. Но нима хората не са тези, които го бяха превърнали в това? Вечно се бореха с него. Вечно не им стигаше, искаха още и още от него. Разкъсваха го, а после най-безмилостно разпиляваха останките от него. И това се повтаряше отново и отново... А хората просто не разбираха, че и Времето има нужда от приятел, някой който да върви редом с него, а то просто щеше да прави кратките мигове на щастие още по-ценни и щеше да облекчава дългите минути агония. Но хората продължаваха, а и още продължват да го бутат, дърпат, разтеглят, връщат... И на него не му остава нищо друго освен да продължава по своя път невъзмутимо, оставяйки натрапчив вкус в онези тихи, самотни мигове на тези, до чието рамо трябва да върви...
Moments will pass
In the morning light
I found out
Seasons can't last
And there's one thing
Left to ask
Stay, don't just walk away
And leave me another day
A day just like today
With nobody else around
Няма коментари:
Публикуване на коментар