Pieces

Здрачът отново се прокрадваше незабелязано през шумните улици на града. Скоро нощта щеше да настъпи – чакана от някои, проклината от други. Косо падащите лъчи на слънцето осветяваха малката спалня на Ирина. Както обикновенно по това време тя беше седнала пред кръглото си огледало и се приготвяше за дългата нощ, която я очаква. Огряна от светлината тя изглеждаше още по-красива. Всеки детайл по външния й вид беше изпипан до съвършенство – красиво падащи черни къдрици, нежна и мека бяла кожа, извити ресници, подчертаващи тъмно сините й очи, черна сатенена рокля и изящен маникюр. Всеки я забелязваше, когато минеше покрай нея. Такава красота рядко оставаше неоценена. Въпреки идеалната си външност в очите си тя таеше тъга и болка. Но защо? Нима нещо й липсваше? Нима нямаше всичко – пари, младост, красота, власт... Това, което й липсваше беше щастието. За последно го беше изпитала преди 5 години. Време, в което не беше „страшната мацка”, по която всички въздишат, а бе просто Ирина. Невзрачното момиче вечно забило поглед в земята. Тя и тогава имаше същите нежни черти както сега, но никой не ги забелязваше под широките дрехи и вързаната на конска опашка коса. Не привличаше внимание, но нямаше и желание да го прави. Ежедневието й беше сиво и еднотипно, но всичко се промени, когато се появи Той. Човекът, който я намери, когато никой друг не я търсеше, който видя светлината, която носеше в себе си, без да се интересува, дали дрехите й са маркове. Ирина не искаше да си позволи да вярва, че това е истина, знаеше колко прозаично и пошло място е светът. Знаеше, че момиче като нея не може да впечатли някого, камо ли той да се влюби в нея. Но цялата й същност беше зажадняла за нежност и обич. Тя му повярва, даде му цялото си сърце - единственото, което имаше. А той й го върна разбито на парчета – малки и нащърбени, непозволяващи й да го „сглоби” отново. Светлината, която грееше в душата й бавно угасна и тя се правърна в момичето, което сега ще оглеждаше в огледалото – бездушна кучка. Всяка вечер старателно подготвяше маската си на „идеалната жена”, зад която криеше страданието си. Всички виждаха само онова, което искаха да видят – красотата й.
И последната звезда изгря на небосклона. Ирина с плавно движение на четката постави последните „щрихи” на макиажа си. Нейният час беше настъпил. Тя щеше да излезе сред онази безкруполна маса от хора, там където всеки търси забавлението, но никога не намира щастието. Това беше един от капаните на големия град. Вечна самота и неудовлетвореност добре замаскирани с щури купони и безразборни връзки за една нощ. Там и Ирина „давеше” своята умираща душа. Тя нямаше какво да даде, всеки следващ щеше да получи все по-малко парче от нейното никому ненужно сърце. За това тя просто даваше тялото си. А ако някой поискаше нещо повече, тя му причиняваше онова, което бяха сторили и на нея – мечтите се разбиваха пред очите им. Ставайки бавно от стола, тя събори стара снимка. Не я забеляза и с трясък излезе от стаята. Получилото се течението обърна снимката – красивите му кафяви очи контрастираха на бялата кожа и светлокестенявата коса, а Ирина светеше от щастие до него. Въпреки времето, което беше минало и въпреки всички мъже, които й бяха предложили любовта си, тя пазеше всяка малко парче от разбитото си сърце само и единствено за него...