Колко много пътища трябва да извървиш през живота си? Не приемайте това само буквално, не става дума само за пътя ви до магазина или работното място. Това са онези пътища, за които, както се казва в една поговорка, няма пътни знаци. Да, това са точно те - пътя към нечие сърце или доверие, пътя към щастието, пътя към успеха, пътя към знанието... Та те са толкова много. Някои извървяваме с такава бързина и лекота, че дори не разбираме, че пътя е свършил, но по други има толкова много препятствия, че колкото и силно да е желанието ни все не можем да стигнем... Някои пътища извървяваме сами, други с приятна или не толкова приятна компания. По едни вървим с усмивка и желание, по други просто се влачим, очаквайки да видим табелата накрая. Трънливи или не някои пътищя трябва да бъдат прекосени. А други, поради една или друга причина, трябва да бъдат затворени.
Както и да го погледнем човешкият живот е едно голямо пътешествие. От детството - към юношеството, а след това към зрялата възраст. И естествено и тук има край. Не толкова приятен, колкото да стигнем до Маями или поне до Несебър, но както всяко нещо и това пътуване има своя край, но няма да се спирам на тази част.
На един от рафтовете в малката ни библиотечка в хола има една наситено синя книга, с пожълтели страници, носеща заглавието "Пътуване към себе си". (преди доста време се опитах да я прочета, но някак силите не ми стигнаха) Та нима това не е едно от най-важните пътувания - това към нас самите. И това определено си е пътуване в точния смисъл на думата - със своите премеждия, трудности, чакане... Но нас толкова ни е страх да тръгнем на тоя дълъг път. Защо ли е така? Нима се плашим от това, което ще открием в края на пътя? Но нали каквото и да е, то е част от нас самите? А ако не опровергава очакванията ни? Ако е разочароващо? Ако не може да се справим с него? И въпросите нямат край...
Защо хората обичат да пътешестват? Опознават нови места, нови култури, запознават се с нещо непознато до този момент. Всяко ново нещо е интересно и привличащо. Новите неща свързваме с непознатото, неоткритото, криещо в себе си мистерия. От тук и нашето въображение се разпалва. Усещаме "жаждата" да се докоснем до това, за което само сме слушали. Но има и друго. Пътуването ни откъсва от нашия свят, от познатото, скучното. Отделяни, макар и за малко, от реалността или по-точно от нашата реалност. От скучния ни, сив делник.
Е, хайде стягаме багажа и утре в 7 ще сме на гарата, където влака ще ни чака... за да започнем своето пътешествие :)

Стоя си аз на компа в тоя мрачен, сив и студен ден и вместо да уча по право реших да седна и да напиша нещо... Нямам нещо точно определено за споделяне, но ми се пише. Иии ужасно много ми се слуша музика, ама не мога да слушам, защото вкъщи днеска има хора. :( И като не мога да слушам мога поне да ги коментирам. Както винаги има песни, на които си "цикля" и се възхищавам на текстовете им. Как е възможно някой толкова ясно и точно да ти описва емоциите. Е да, нормално е други хора ги изпитват тия работи. Не откривам топлата вода... А колко красиво се получава, когато емоцията е обрисувана по този начин с думи и в синхрон с нея е и музиката. Има песни, които просто ти лягат на сърцето. Иии сега отварям уинампа и започвам своето пътешествие в дебрите на папката "Джижи - биджи" (тъй де това ми е папката с всякаква музика)

Като се замисля харесам ли си дадена песен я слушам дълго (3-4 дена) и след това забравям за нея докато не дойде отново нейния час. В момента в главата ми са няколко песни - като се започне от кисс и лед цепелин, мине се през ВАСТ (за тях съм много благодарна на Тедито, че ми ги прати) и се стигне на маруун 5. Да определено забавна комбинация. Ще започна с vast - winter in my heart.
I need a summer but it's winter in my heart
It's all the same
The fucked up game you play with me
Определено имам нужда от лятото... И поглеждам през прозореца и капките дъжд се стичат по него, а следа от слънцето - няма. Понякога чувстата ни са в синхрон с времето. Когато ти е студено, там вътре, в душата и излезеш на вън и вятърът духне, разнасящ тръпки по цялото ти тяло сякаш се сливаш с обгръщащата те обстановка. Сякаш времето е съпричастно с емоциите и чувствата ти. И от там се подсещам за maroon 5 - harder to breathe. Напоследък се събуждам и усещам студа, които се е настанил в стаята ми, и ми изкача една част от песента When it gets cold outside and you got nobody to love. И не знам дали се разтрепервам от студ или от неприятното усещане за you got nobody to love... Някак след като ти покажат, какво е да има такъв някой и изведнъж най-грубо ти го "изтръгнат" от ръцете... Определено липсата става значително по-болезнена. Може би лов е пресилено, но да се привържеш към някого, да се "лепнеш" за него. Същото е като с залепването на тиксо за кожата ти, дръпнеш ли рязко ще те заболи.
Нека продължа с другата песен на ВАСТ pretty when you cry.
If you knew how much I love you, you would run away
But when I treat you bad it always makes you want to stay
Почти бях сигурна, че тези редове са верно, докато не ме осени идеята, че е напълно възможно и да не са. Ами ако частта how much I love you липсва, ако е просто I treat you bad. Колкото и да се опитвам да не разсъждавам, някакви мисли нахлуват в съзнанието ми. И въпреки желанието ми да не ги допускам, някои се прокрадват и.. :/Дисбалансират ми и без друго нестабилното съзнание.
И стигаме до нещо неангажиращо led zeppelin - stairway to heaven. Тук определено ме грабна мелодията - спокойна е и ме кара да се отпускам. Да живее зи рок, че ми разкрива такава музика.
И продължавам упорито да отбягвам джудас, въпреки голямо ми желание да си пусна точно една определена песен.. но не няма.. е добре де, поне за сега няма. Таа общо взето нямах нищо за казване, имах за показване :) Айде поздрав от мен Snow patrol - you could be happy (music)

Das Herz

Иии ето най- после и аз си направих блог. :D Вчера бях решила за какво да пиша, но винаги ми е трудно да започна...Затова може би няма да имам обособено начало, но все от някъде трябва да се почне :)
Мислех си за онази преграда, която поставяме около сърцето си поради една или друга причина. Обграждаме го за да се предпазим или да предпазим другите от себе си. Но нима успяваме да го направим? Ако вместо здравите плексигласови ограждения го обграждаме с найлон, който от далеч би ни изглеждал здрав, но всъщност при един по-обстоен преглед да открием колко всъщност е тънък и лесно разрушим. При един по-силен удър той ще се прокъса и всичко онова, което сме държали скрито или всичко, от което сме се пазили ще ни удари със страшна сила. Този момент е неизбежен... До кога бихме могли да се крием, да се предпазваме. Дори и да си мислим, че сме се подсигурили, че нашето най-ценно съкровище вече е на сигурно място, нима това е така? Колко време бихме контролирали всеки удър на сърцето си, който би могъл да наруши възцерения ред? Нима като се пазим от всичко, което би могло да го нарани не се лишаваме и от толкова много. За съществуването на болката никой не би спорил, но освен нея има и толкова красиви и истински моменти, които изпускаме вгледани за ъгъла, очаквайки "опасността". Може би сега разбирам израза "отпусни си сърцето". Звучи лесно, но като повечето работи само ЗВУЧИ лесно... Кога ще покажем на света своето сърце - пълно с емоции, независимо това ще бъдат болка, мъка и съжаление или щастие, радост и оптимизъм. Кога ще свалим покривалото му и ще го оставим да "диша", дали чистия и освежаващ планински въздух или тежкия градски смог това единствено обстоятелствата ще покажат...