Поглед

...Той й носеше мушкато. Тя имаше към десетина, но обичаше цветята, а обичаше и него. Той се будеше всяка сутрин от 25 години до нея.. и се будеше с усмивка...
...Автобус, целувка, раздяла. По устните си още носеше вкуса й. Щеше да й се обади след час и 42 минути. Не искаше да досажда, но усещаше липсата й...
...Уморено палеше поредната последна цигара. От утре ги спираше. Не, още от днес. Беше обещала, а и вече не подхождаше на възрастта й...
...Рязко натисна съединителя на своето ново Ауди С7 и превключи на четвърта. Още му се радваше. Беше й подарък от гаджето. Синините по ръцете я боляха, но нали поне я подсигуряваше...
...Адреналин и еуфория. Беше викал час и половина за любимия отбор. Винаги е обичал футбола, но никога не е бил достатъчно атлетичен за да го играе...
...Трета поредна вечер вземаше допълнителна нощна смяна. Отпуснат в автобуса отново мислеше как да скалъпи бюджета. Токът за март още не беше платен...
...По пижама и треперещ, търсещ пътя към дома. Дали го бяха изгонили или сам беше тръгнал и той не помнеше. Спомни си само научения на изуст адрес и се качи в автобуса...

И падащата мъгла ще ги обгърне. Толкова различни, толкова далечни. Ще преплитам измеслените им делници и съдби, ще искам да греша за тях, ще искам да съм права. Реалността ще оставя зад себе си, защото там хората в автобуса, на спирката, по улиците са просто част от масовката. Липстват неосъществените мечти, желанията, стремежите, потиснатите страхове, успехите. И ще погледна хората, и макар да ги виждам единствено в мислите си, ще ги видя пълноценни. Истински.

Left behind.

„Окаяното същество има нужда да срещне друго, още по-окаяно същество, за да бъдат щастливи заедно.”
Максим Горки, „На дъното”

Обичам случайно намерените цитати, когато и където не ги търся.
Трудността да подредиш объркани мисли - да оставиш
излишното и да изхвърлиш
потребното
.

Кутийчица

Имало едно време едно ковчеже, даже май било кутийка, мъничка кутийчица. Всеки идвал до нея, разглеждал я и понеже тя изглеждала много здрава те решавали да оставят в нея част от важните неща, които носели - своите тайни. Идвали различни хора, от различни краища и й поверявали своите ценности. Кутийката все повече се пълнела и пълнела, а както знаетя тя била много мъничка, но побирала много тайни. Понякога и самата тя полагала нещо свое. Дошъл моментът, в който повече нямало място! Всяко ъгълче и спотаено кътче били препълнени. В мига, в който кутийчицата се опитала да постави нещо, разбрала че била пълна. "Но как така?" - зачудила се тя, "Нима може да няма място в мен, а аз да усещам празнина там, където лежат всички тези ценности?". Много натъжена тя започнала да се упреква, да ненавижда лакираните си стени, медното си катинарче и покритата с плюш вътрешност. Минало се дълго време. Щот нямало място в нея, тя станала непотребна. Забравена на тавана, кутийчицата, покрита с прах, тъжала сама. И точно, когато била загубила всякакви надежди, че някой ще се сети за нея лъч светлина я облял. Някой я взел, избърсал прахта, полирал я и извадил всичко, което тя дълго пазела. Изведнъж тя се почуствала като най-пълната и най-специалната кутийчица на света, без да знае защо.Но тогава видяла - някой бил сложил малко, червено, стъклено топче. Но не какво да е, а топче специално за нея... И кутийчицата разбрала защо е усещала празнината преди. Всеки оставял в нея неща не заради самата нея, а просто защото нямало къде другаде да се оставят. И пазейки своето топче, тя никога повече не почуствала празнината отново...
А може би няма хепи енд, може би кутийката още си стои покрита с прах, пълна с излишности, които дори собствениците им не искали да държат в себе си.. А може би няма малко стъклено топче, а може би и кутийката е обикновено ковчеже. Глупава кутия...