in a hurry

Бързам... Вървя, тичам, бягам, изпреварвам. Кого ли? Себе си. Търся се, не се намирам, но пак не спирам. Спра ли, ще спра за дълго. А не искам и не трябва. Минута е малко или минута е много? Зависи. Казват от коя страна на тоалетната си. Зависи. От кои си - чакащи, действащи, стоящи, отпуснати, напрегнати, забързани. Задъхвам се. Почивка - да от това имаш нужда. Но кой ти я дава? А и ти самия не искаш да си я дадеш. Бързай, тичай, не спирай. За къде? Е, това и ти не знаеш, но знаеш, че си набрал скорост, че има път и ти си на него. Мислите ти са някъде зад теб, не могат да те настигнат. Може би.. Може би само това те кара да продължаваш. Излизаш извън кожата си. Виждаш се как правиш всичко. Ти си, ама не си съвсем ти. Някои неща правиш толкова, "защото-така-трябва". А трябва ли? Искаш ли? Искаш разбира се, но искаш и почивка. Имаш нужда от нея. Нямам време. Тоолкова исках да нямам време, а сега искам да го имам. Всъщност кой може да има времето? Спри и се огледай - есен е. И то много красива. Малко самотна, много жълта и студена. Не ти ли напомня за предната есен? Усещах ли тихите ветровити стъпки на зимата? Шалът, шапката и парещото от студ лице. Усещаш ли тънките, ледени пръсти на самотата, протегнати към теб? Не се оставяй да те обгърне. Бягай! Но май вече те е сграбчила.. Няма време за излишни спомени и мисли.. Бързаш!




You know your voice can soothe my pain...

.

[10/21/2010 11:19:19 PM] *****: ти имаш ли си някой
[10/21/2010 11:19:20 PM] *****: някъде
[10/21/2010 11:19:21 PM] *****: :>


Трябва да спра да лъжа.. Не, не хората.
Трябва да спра да лъжа себе си.
Така че.. Не, нямам никого..
Нито тук, нито някъде
другаде
.

Тръгвам

- Трябва да вървя...
- Но за къде бързаш? Обеща ми да останеш по-дълго..
- Обещавал съм много, а толкова малко съм изпълнявал.
- Но.. защо? Защо тогава изричаш думи , за които ти е ясно, че няма да превърнеш в действия...
- А ти защо въобще си правиш труда да ме питаш.. Недей. Такъв съм.
- Но това не оправдава действията ти.. Моля те, остани.
- Пак ще дойда...
- И аз трябва да повярвам на това..?
- Не, не трябва. Добре е за теб да повярваш, а пък и искаш да е истина.. Какво ти пречи да повярваш тогава?
- Но ще се разочаровам.. отново.
- И все пак ще продължиш да се надяваш.. а с тази надежда ще дойде и вярата ти.
- И колко дълго би могло да продължи това? Все някога и вярата, и надеждата ще ме изоставят..
- Ще продължи толкова, колкото искаш и от колкото имаш нужда. После просто ще приемеш, че няма да дойда.
- Но няма ли да се върнеш някога...
- Не зная.. Може би .. Някой ден. Но тогава ти едва ли ще ме чакаш.
- НЕ, ще чакам!
- Сега ти ме залъгваш... Времето ще минава покрай теб и ще те променя. Ще ти донася новости. Те ще ме изместят или заместят, в зависимост от това колко време е минало.
- И все пак аз тайно ще искам някога времето да ми доведе теб.
- А може би и аз тайно ще искам да бъда с теб.
- Тогава, защо просто не останеш..
- Защото остана ли сега, ще остана завинаги..
- И какво те спира? И аз ще съм тук – в това завинаги.
- И за теб, и за мен е нужно аз да си отида сега..
- Значи все пак ме оставяш..
- Не. Просто тръгвам. Тръгвам с вятъра и ако той е благосклонен някой ден пак ще бъда тук.
- Напразни обещания..?
- Евентуално стечение на обстоятелствата. Просто, ясно и логично. Като това - сега, в момента.
- Ще ми липсваш...
- Вслушвай се в шепота на дъжда, в падащите есенни листа, в скърцането на вратите. Това ще бъда аз.
- Всеки звук, всеки крясък, всяка дума, всяка картина ще бъдеш ти.
- Тръгвам..
- Е, сбогом, чао или довиждане?
- Това ти ще решиш.. За мен са всички и нито едно от тях.. Така, че... просто тръгвам.
- Тръгвай.

2 възможности

"Обичаш ли я?" Има 2 възможности - да и не. Ако разгледаме 2-рия отговор ще попитате: " Защо живееш тогава с нея?" Отговарям - отново има 2 възможности: първата, защото може да обичам много неща, които носи в себе си. И втората - защото няма с кого, какво странно?!?

Неочаквано, но факт това е цитат от книгата на Къци "Секс за душата". Отворих я единствено и само за да задоволя любопитството си, а пък и за да мога да кажа "Дааа, знаех си, че ще е тъпа като заглавието..", но всъщност открих някои попадения. (и все пак не бих я прочела цялата..)

Като се е почнало със споделянето.. Една много красива песен
Ти - дъх за последно,
ти - цвете откъснато,
необратимо, но
кой на грешника вината взе?
Ти - поглед захвърлен,
ти - време измислено,
за да запази тайно споделеното.

Wake me up when September ends

Времето всевластно държало малките пресметливи хорица в ръцете си. Карало ги да променят външния си облик, можело да изтрива най-ценното съкровище на мислите им - спомените, разделяло ги помежду им и в крайна сметка винаги ги надживява. А те - нищо неподозиращи - водели вечна надпревара с него. Всеки от тях се опитвал да го препъва за да го забави в своя ход, бутали го по стръмен хълм, но неговия ход оставал все тъй равноменер. А някои дори дръзвали да опитат да го приковат на място. Но кои били те? Как можели да играят игрички с най-древния от древните, най-мъдрия от мъдрите и най-непоклатимия от всички - Времето. То ги наказвало, често пъти жестоко, за тези им дръзновения. Капка жал не му била останала. Но нима хората не са тези, които го бяха превърнали в това? Вечно се бореха с него. Вечно не им стигаше, искаха още и още от него. Разкъсваха го, а после най-безмилостно разпиляваха останките от него. И това се повтаряше отново и отново... А хората просто не разбираха, че и Времето има нужда от приятел, някой който да върви редом с него, а то просто щеше да прави кратките мигове на щастие още по-ценни и щеше да облекчава дългите минути агония. Но хората продължаваха, а и още продължват да го бутат, дърпат, разтеглят, връщат... И на него не му остава нищо друго освен да продължава по своя път невъзмутимо, оставяйки натрапчив вкус в онези тихи, самотни мигове на тези, до чието рамо трябва да върви...


Moments will pass
In the morning light
I found out

Seasons can't last
And there's one thing
Left to ask

Stay, don't just walk away
And leave me another day
A day just like today
With nobody else around