365

Беше тиха и спокойна нощ. Вятърът подухваше толкова приятно, въпреки студената жилка, която носеше в себе си. От кога не бях виждал толкова ясно небе? Всяка една звезда се открояваше ярко на тъмно синия фон. Колко беше красиво. Макар дърветата вече да бяха загубили живия зелен цвят на листата си, а и самите тях, картината, която се открояваше пред очите ми беше като от приказка. Бях толкова улисан от красотата, разкрила се пред мен, че почти забравих, че съм излязъл с определена цел. Но как можех да откъсна очи от този прелестен пейзаж?
Продължих по пътечката, която беше покрита с шубрак. Чувах единствено бързите си и ритмични крачки. Мислите ми бяха заглъхнали. Най-после. Дълго чаках този покой. Вървях и това беше единственото важно в момента. Минах през толкова познати места, но въпреки, че ги бях виждал десетки, дори стотици пъти днес всякаш ги виждах за първи път. Гледах на света с нови очи. Или може би просто ги отворих ?
Не след дълго пристигнах. Краката ми сами ме бяха отвели там. Знаеха пътя по-добре и от мен самия. Нима не го бяха минавали по няколко пъти на ден. Сърцето ми заби лудо и то беше разпознало мястото. Усмивката ми се появи неочаквано бързо, толкова дълго се беше крила. Исках да се насладя на мига, на спокойствието. Попивах всичко, както първия път, в който бях зърнал това красиво местенце. С какво бе по-различно то? На пръв поглед с нищо – дървена бяла пейка, леко изпочупена, покрита с многобройни надписи, 2 големи дъба я скриваха от двете страни. Нищо по-специално, нали? Но нали важните неща не се виждаха с очите, а се усещаха със сърцето? Така е и с това малко кътче. За другите това е просто пейка и две стари дървета, но за мен, за моето лудо биещо сърце това са първата целувка, първата любов, първата раздяла...
Не бях идвал тук, откакто ти изрече последното „Сбогом” и си тръгна. Месец, два, година... Сега стоя тук отново, отново сам. Въздухът наоколо все още носи уханието на парфюма ти – цвят от портокалово дърво и лавандула. Как бих могъл да го забравя? Не съм, не съм забравил и тъмно кафевите ти очи с цвят на течен шоколад, усмивката, коята караше всичко наоколо да свети, малките тръпчинки около нея, трите лунички на носа ти... Дълго потисканите ми спомени пречупиха преградите, които си бях поставил и нахлуха с все сила. Не, не бях тук заради това. Поех си дълбоко въздух, затворих очи и успокоих разтреперените си колене.
Не след дълго възвърнах очевидно привидното си спокойствие. Трябваше да продължа. Може би не бях сигурен в това, което правя, но знаех, че момента е подходящ. Беше дошло времето. Времето да я пусна. Да пусна спомените и да продължа напред. Взех 364-те балона, разбира до един бяха червени, любимият й цвят и. Задържах ги в ръцете си. На всеки един от тях бях завързал малко листче, на което старателно бях написал любим нейн стих, послание, нещо, което съм й казвал или нямах възможността да кажа.. Явно бях приел „пускането” прекалено буквално. Превъртях всички спомени набързо, всички разочарования, всички хубави моменти, всички надежди... Мислено ги завързах към един от червените балони и.. пуснах. Пуснах ги всичките 365 балона, всичките „Обичам те”, „Липсваш ми”, „Все още те чакам”, „Ще останем вечно заедно”...
Останах сам със себе си. Красивия пейзаж изчезна и видях очупената пейка, старите дървета, опадалите листа... Видях реалността с всичките нюанси на бялото, черното, сивото. Вдигнах поглед - червеното петно се отдалечаваше, както и ти го беше направила преди около година. Поех по познатата пътечка с една мисъл на ум, че някой от моите балони, може би ще се изправи на пътя ти, че ще прочетеш моето неизречено „Обичам те”, че ще се сетиш за нашия малък кът от рая, че ще се зачудиш какво правя. Аз ще съм тук – живеещ в настоящето, седнал на олющената пейка между двата дъба.

...

Всеки е имал от онези моменти, в които просто иска да си хване багажа и да си тръгне от себе си. Да излезе от кашата и бъркотията, да си вземе отпуск от самия себе си. И аз като много хора трудно се справям с проблемите си и търся възможно най-лесния начин, по който те могат да се решат. За мен това е бягството. Не се изправям лице в лице с това, което ме тормози и измъчва, а просто го оставам там някъде, сгънато на топка. Така и когато трябва да се справям със себе си. Но как мога да избягам от мен самата? Желанията, страховете, тревогите.. Ехото им постоянно оттеква в ушите ми. Бих ги сравнила с досаден човек, който ти се лепва. Въпреки, че не искаш да го слушаш или да общуваш с него го търпиш. Изтърпяваш ужаса, но знаеш, че винаги може да не го преживяваш пак – не си вдигаш телефона, не влизаш в скайп, минаш от там, където няма да го срещнеш. Но какво правиш с мислите, от които не може да се избяга? Залъгваш се с различни неща. Мислите никога не изчезват, просто се превръщат във фон. Но в края на деня, когато си прекалено уморен да играеш каквито и да е игри, се изправяш срещу тях. От фон те се превръщат в главни фигури. Веднага ми зазвучават 2 реда от една песен на Металика:

Where do I take this pain of mine
I run but it stays right by my side

Прекалено ми е познато... Бягаш, бягаш, бягаш...Но никога не успяваш да избягаш. Ти си винаги със себе си. Колко мразя тихите вечерни часове, в които трябва да се изправя срещу себе си, срещу онова Аз, което крие дълбоко вътре, срещу разочарованията, тъгата, очакванията... Когато спираш да бъдеш вечно веселия, доволен, приятен човечец (не че ти не си такъв, просто не винаги). Когато ти е писнало да се усмихваш и хилиш на простотии. Махаш целия сърказам, иронията, тъпите базици и се „разголваш”. На моменти толкова не се понасям, че се чудя как ли хората го правят. Но пред тях не съм такава каквато аз се виждам. Не. Не съм уязвимия, лесно нараним, чувствителен, таящ много мъка човек. И в крайна сметка разбрах едно: човекът на когото можеш да разчиташ си ти самия. Трудно ми е да го осмисля, но е така. Както са казали хората, ако сам не си помогнеш, никой не може. Но пък е толкова трудно, когато не се понасяш, не се търпиш, а трябва да търсиш подкрепа от себе си.
В момента се чувствам раздвоена. Една част от мен иска, мрънка, тропа с крак. Другата се опитва да я убеди, че няма нужда от това, което иска. Като продавач с дългогодишен опит, като един същински Хорс Фукст (хм не знам дали се пише така) ме убеждава: „ Неее! Вие нямате нужда от това.. Аз мога да Ви предложа само сега на промоционална цена, нашите продукти: гледане на филми, плетене на гривни, оригами, рисуване.. Те Ви гарантират спокойствие. (рекламации не се приемат)(странични ефекти: недоволство, отегчение). И другото ми Аз иска или не, при липса на други предложения, се съгласява. Мога логично да си обясня защо искам дадено нещо, защо не трябва да го получавам и защо въобще трябва да спра да мисля за него. Да, на етап логика добре. Но желанието си остава... Вечно напомня за себе си. Колко пъти още ще трябва да си обяснявам? Явно душевно съм като някой бавно развиващ се. Трябва да се повтаря, повтаря, повтаря.. Ако седна и си обясня: „Виж какво, познаваме се от толкова много време, знам че искаш нещо, когато го нямаш, а като го получиш вече не го искаш. Етап е, ще мине. Приеми го просто не може. Виж как искаш гитар хироу, ама нямаш пари да си го купиш. Е, представи си, че е подобно... Много пари е, за тях трябва да се положат много усилия и какво? Ще го получиш и ще съжаляваш, че тея пари си можела за друго да ги изхарчиш. Айде сега.. Просто спри да ми мрънкаш, че ми писна само за това да слушам.” Трудно е да си мислиш толкова неща едновременно.. Да се обвиняваш и да се оправдаваш едновременно. Да се нараняваш и утешаваш...
Е, хайде стига толкова, че много ми стана за днес. И поздрав с Metallica - Until It Sleeps

Искам...

Искам да напиша нещо за искането... Всеки от нас може да каже най-малко по 10 неща, които иска. Дори и да е несъзнателно ние виждаме нещо и го пожелаваме, пожелаваме да го имаме. Това може да е нещо малко като значка на семейство Симпсън, но може и да бъде 40 инчов телевизор. Може да е материално, но може и да е нещо, което ще "засити" нашата душа като истинско приятелство или любов. Книга или маркова дреха, нов телевизор или любимо същество, сребърна гривна или червена роза.. Както се казва в една притча, човешкото око е ненаситно. Виждаме как тези вещи или действия носят на хората щастие и нима ние не искаме малко от това щастие? Мислим, че новата кола ще промени живота ни, купуваме я и след седмица каране разбираме, че това е просто кола, независимо от цената, марката... Щастието, което ни носят вещите е толкова краткотрайно, колкото живота на откъснато цвете. В миг е живо и носещо радост, а в следващия е повяхнало, сиво и бива захвърлено настрани. И все пак ние ще продължим да искаме. Колко му трябва на човек? Храна, вода, подслон, топли дрехи през зимата... Но дали е така и в нашето съвременно общество. Защо подслона ни да не е мезонет в центъра на града? Защо дрехите да не са дело на прочут дизайнер? А през свободното време, защо да нямаме куп излишни играчки, които да ни задържат вниманието достатъчно дълго, че да забравим проблемите си. Да лесно е да се каже: на мен НЕ ми трябват тези неща и е много правилно, наистина не ни трябват, но нима нямаме очи и не виждаме какво става около нас. Свикнали сме да виждаме нещо и да си казваме: "Е чак пък толкова ли ми трябва", "някой ден може и да си го взема", "аз си имам, това за какво ми е?" ... Това, че не можем да ги имаме нещо не значи, че не го искаме...Според една поговорка: пълно щастие няма. Колкото и каквото и да имаме искаме още.. Винаги може още, винаги може по-добре, винаги нещо ще ни липсва...
Но стига с материалните неща... Какво става, когато искаме нещо, което не се продава в магазина? За което не е нужда да кажем: ще се потрудя малко повече и ще спестявам. Нима не става още по-трудно? Знаем, че ако спестим 500 лв ще имаме нов телевизор, че ще имаме точно онзи телевизор. Но как да разберем колко трябва да се "плати" за един нов приятел, за една пламенна любов. Ако не знаем с каква валута се търгуват чувставата и емоциите, как бихме могли да си я набавим. Какви усилия да положим, за това което искаме. Няма ценички, няма карти за намаление, а може би нямаме и нищо в джоба... 100 грама нежност - 2 и 50... Може да знаем цената на хляба и от къде да си го вземем, но от къде може да получим обич - не.
На скоро бях видяла един плакат, на който с големи черни букви беше изписано: МИТИНГ НА НЕДОВОЛНИТЕ. Зачудих се, колко ли хора биха се присъединили. Всеки от нас би отишъл - недоволен от някого или нещо, вечно искащ...

tomorrow

Днес майка ми ми каза нещо, което ме накара да се замисля и нямаше как да не го споделя някъде, защото определено ми се въртеше в главата дълго време. Та цялия ми ден днес не беше от най-забавните и естествено си мрънках. Споделих с майка, че нямам търпение денят да свърши и тя ми отговори: "Ако знаех, че утрешния ще ми донесе нещо по-добро, може би тогава бих искала този да приключи бързо...". Не знаех какво да й отговоря. Замислих се, че е права - този ден ще приключи, но какво ли ще ми донесе утрешния.. Погледнато от песимистична гледна точна е възможно днешния ден, колкото и да ни е бил тежък, да ни е по-успешен от утрешния. Но я има и другата страна - ако утре ни се случи нещо невероятно и запомнящо се, измиващо несполуката от този ни пропилян или натоварващ ден. Все още няма сигурни методи за надзъртане в бъдещето, така че ще трябва да се задоволим с "момента на изненадата". Всеки ден трябва да се изживява пълноценно, независимо от това, с какви изживявания е изпълнен. И да останем с надеждата, че все пак утре ще е по-добре :)