Празна раница

Снощи гледах "Up in the air" за втори път. Помня, че първия път ме беше впечатлил, но явно не бях разбрала смисъла му напълно. Няма да разказвам сюжета на филма, а само онова, което ме жегна.
Лъснатият, вечно облечен в костюми, ерген, работещ в просперираща компания (образ идеално пасващ на Джордж Клуни). Живот като от заглавната страница на списание Форбс. Пътуващ нон-стоп, живеещ в хотели, живот на малки сапунчета, малки Джони Уокър-чета, на малки пакетета с фъстъци, на малките еднократни отношения. За съжаление много от зрителите биха видели в образа му просперищия гражданин на света, човека с амбициите и успехите, с подредения му идеален живот. Това не ме впечатли, грабна ме човешката история зад костюмите, кредитните карти, скъпите бизнес класи на самолетите, баровете на хотелите. Момента, в който се появи любовта замаскирана първоначално зад образа на емоция за еднократна употреба.
Онова, което най-силно желаем често е потиснато под купчини ненужни цели и убеждения. Незадоволена дадена потребност е захвърлена в ъгъла покрита с тонове "по-важни" стремежи(като например събирането на 10 милиона мили). Но не ни стига това, че сме го направили, нужно ни е да го изкажем на глас - да убедим себе си, докато убеждаваме другите. И всичко рухва, когато лъча светлина намери път изпод всички "важни" цели. Изградената ни защита се пропуква и си позволяваме да искаме със сърцето си. И за малко, някъде там открадното, сме щастливи. И всичко продължава до момента, в който стоим пред нечия врата и тя се отваря за да ни покаже истината. А тя ще ни прошепни спокойно, че сме били за междудругото, за отмора. Зад всяко потиснато желание си има причина. А тя най-често е сурова и изключително елементарна - на някои хора просто не им е предначертано. Те винаги ще бъдат ярката светлина в нощното небе, поредния презокеански полет. И докато другите вечерят със семействата си, те ще носят своите празни раници в небето.

Люшкаш се. Като на кораб при бурно море. И търсиш опорните си стени да се подпреш. А те се огъват, въртят и пружинират като гумени. Надуваемият замък се раздува бавно и изчезва. Облягаш се на нищото и падаш. Надяваш се, че поне основата няма да поддаде. Но за жалост била поставена върху плаващи пясъци. И свободното ти падане продължава докато не се стреснеш, като при падане в сън, и не се изградиш наново. Този път сам.

Табели

Сякаш всяко едно лице е някаква табела, като ония с надпис „Аз съм сляп“, които си окачват по вратовете уличните музиканти-имигранти в Портланд, само че на тия табели пише: „Аз съм уморен“, „Аз съм изплашен“, „Аз умирам от цироза на черния дроб“, или „Аз съм заобиколен от машини и хора, които все ме тъпчат“. Всичките тия табели мога да ги прочета, колкото и да е дребен шрифтът. Някои от лицата се обръщат към другите и ако искат, могат да прочетат какво пише на техните табели, само че има ли смисъл? Лицата се разпиляват в мъглата като конфети.

"Полет над кукувиче гнездо" - Кен Киси