Вятър

Дъждът се връща в гласа ми, а
твърде широко е под одеялото ми и
ако можех да променя парадигмата,
щях да се посипя със сняг
и да си представям, че
съм чист и мек, докато
ми повярваш
и хибернираш
с мен
и в мен
и ще мъркам,
ако искаш,
ще облизвам лапи
и ще се усмихвам,
а ти можеш да ме увиеш
в салфетка или
да ме долееш към чая си
и ще бъда по-сладък от ром,
и ако искаш,
ще мириша на канела
или на лавандула,
да,
само ме прибери
в джоба си за зимата;
тихичко ще си мечтая за
диви коне и мунзухари
и няма да преча,
обещавам
няма да преча,
ти само танцувай
с мен в града във
вторник вечер
и из горите
в събота
и нищо, че
листата са мокри
и нищо, че утре може да ме
няма,
защото аз не виждам морето,
но виждам удавниците
и трудно дишам
през октомври, а ти
може би ще забравиш,
че съм вятър,
аз лесно се забравям, а
може би ще се напия, докато
спра да искам да се влюбя.

Не винаги може да се изразим добре и точно в този момент правилните мисли и думи ни намират, за добро или за лошо, за да ни свестят и омаят едновременно. Не бих могла да го кажа по-добре от случаен стих намерен в интернет.

Жълта лодка

Онова „утре“, от което толкова се страхуваше и бягаше вече е „днес“ и след няколко потрепвания на стрелките на часовника ще стане и „вчера“. А ти си още тук и не си помръднал. Измисли дълги и достоверни истории, затова колко си се развил и колко всичко около теб се е променило. Как си по-добър, по-красив, по-умен, по-социален, по-по-по.. И в милисекундите, в който се прокрадваше с тихи стъпки неувереността, ти се блъскаше в тези истории като умопобъркан корабокрушенец, прекарал разтегливи дълги седмици в открито море, в онези така ярки жълти спасителни лодки. Трескаво и с пот на челото се хвърляше в ниските й стени, за които сам знаеше, че ни помагат особено. И там зад тях беше студената и бурна реалност. Може би щеше да е хубаво да се потопиш в хладките й води и да заплуваш. Да си свободен. Но те беше страх. Беше превърнал малката спасителна лодка в свой дом. Ами ако потънеше? Ако беше забравил как се плува? Ако там те чакаха опасни създания, която да те унищожат в момент на слабост? А дали.. А дали там нямаше други като теб? Дали нямаше някой, който плува срещу течението и е също толкова уплашен? Може би щеше да срещнеш други като теб, а дори може би щяхте да заплувате заедно и да се подкрепяте. Нямаше да си сам.

Но теб те беше страх и реши, че е по-лесно да се вкопчиш в проклетата жълта спасителна лодка. Далеч от реалността.

Live

Събрала съм цялата носталгия на света в себе си.

А ми се живее. Иска ми се да изгоря в пламъка на действието. Да се разпалвам и да разгарям всичко около мен. Да живея.

Но докато мислим колко маловажни и незначителни сме за света, забравяме колко важни сме за себе си, за нашата микро вселена и нейните измерения. И загубени в мисли губим способността си да живеем.


P.S. Много искам да ми се случи нещо хубаво скоро.