Безсмислици

Стоя си тук.. отново, с празен поглед, пред монитора и съзнание зареяно в далечината. На леглото си съм пръснала целия багаж. Да, днес отново се върнах от поредното мъничко пътуване. И отново една мисъл, до която бях стигнала, се затвърди: човек може да отиде и на края на света, но винаги носи със себе си мислите и проблемите си. Няма спасение в бягството. Не и когато носиш всичко, от което бягаш със себе си.
Колко ли много безсмислени неща имам около себе си. Колко ли безсмислици правя. Като поредната покупна на дреха, която едва ли ще облека, но ще я прибера с думите "Е, някой ден.. може би. Знае ли човек". За съжаление знае. Никога няма да ги облека. Нито днес, нито утре. Знам го, вътрешното усещане, че си направил грешка. Опитваш се да се замозалъжеш, да си намериш извинение. Всеки го е правил и ще продължаваме да го правим. Но някога изпитвали ли сте нещо, което е безсмислено? Не, не ме разбирайте погрешно, добре знам, че всяко чувство си е ценно по някакъв начин, дава ни нещо, дори и болката. Но това е от нещата, за които си казваме "е сега не, но пък после.. знае ли човек". Последвано от мъчително "Защо по дяволите трябва да чувства или мисля за това?". Но какво да ги правя, те са си факт. Стоят си, натрапват се и... нищо друго не правят. Да, просто ме дразнят.-.- Махнете се, КЪШ! - не помага.
Какво правим с безсмислените неща в живота си. Като тъпата керамична котка, подарена от лелята на най-добрата приятелка на братовчеда на майка ви. Тя е толкова нетопребна, но нима можем да я изхвърлим. Тя ще трупа прах в някой забутан шкаф. Така става и с чувствата ни. А, ако това, което изпитваме е единственото, което чувстваме като цяло, а то се оказва безсмислено. Ако трябва да избираме да усещаме ли въобще нещо, макар и без смисъл или да останем вцепенени, кое бихте избрали. В този момент вцепенението и липсата на чувства доста ме блазнят. Но и те не са най-добрия вариянт. А може би такъв няма. Няма верен отговор. Няма смислени мисли. Няма правилни чувства. Ние сами си определяме кое има смисъл, кое ни се струва правилно и най-важното кое ще си позволим да почувстваме.
Как мога да се боря срещу нещо, което дори не мога да определя? Не е нещо материално, което да хвана с ръце, да изцедя живота от него и да го захвърля. Не, с мислите не става така. Може би по-скоро са като плевели. Появяват се там, където уж е чисто, увиват се около здравите растения и ги удушават. Опиташ ли се да ги изтръгнеш, не се поддават лесно. Откъснати, отново успяват да пуснат корен...
Исках да пиша за чувствата, но се оплеснах. Пък и те са нещо, което ми е толкова непонятно.. Да, чувствам глад, студ, жажда... но всичко онова, което е на едно по-висшо ниво, леко ми се губи. Обърквам се, започвам да си въобразявам, че изпитвам нещо или пък наистина го изпитвам? Самонавивам ли се или нещата са такива, каквито са... Допираш ръка до горещата печка и се изгаряш. Кожата ти започва да пари, да щипе и постепенно да боли. Ясно, просто и точно. Действие и резултат. Ясен резултат - болка. Нервните окончания я долавят и я изпращат до мозъка. Но какво по дяволите върши сърцето ми? Дейсвията и резултатите не си съответсват. Не, не трябва да е това.. Защо е това? Как така се получи да е това? Да правилен и логичен отговор няма. Не и тук. Отговорите са само за задачите, тук нещата са просто такива, каквито са си.

Обърквация

Иска ми се да пиша. Да напиша нещо смислено, което да се получи добре. Не знам дали ще се получи. Не ми се пишат разказчета. В момента няма какво да ме вдъхнови. Дори сега не би трябвало да "драскам" в блога. В момента трябва да съм съсредоточена и да влагам усилия за евентуалното си бъдеще. Не ми се мисли за това. Искам толкова други неща, мисля за друго..
Мислех си за липсването и за взаимността. За липсите мога да говоря много. Усещала съм ги и още ги усещам. Най-трудна е липсата на някого. Липсата на предмети, на средства не е лесна, но ако трябва да я сравним с тази на даден човек.. Първата болезнена липса на някого усетих още в детството. Баща ми го нямаше с месеци.. Най-трудно е на рождените дни и по празници. Пазех писмата, които ми беше изпращал и когато ми домъчнееше си ги препрочитах :) Беше ми подарил и музикална кутия, всеки път, когато я отварях и чуех мелодийката се сещах за него и си поплаквах. Много добре знам какво е да исках да видиш някого, а да гледаш предмети, които ти напомнят за човека. Но нищо не може да замени липсата на важен за теб човек, камо ли това биха могли да направят предметите. Може би се свиква с липсите или пък не.
За да усетиш нечия липса е нужно той да се е докоснал до теб, да е или да е бил част от живота ти, значителна част. "Липсваш ми" казвали ли сте го на някого? Показвали ли сте на някого, неговото силно присъствие в живота и в душата ви? "Нямане, отсъствие или недостиг на нещо." Недостатъчен си ми, имам нужда от още.. още от теб.
От липсването се замислих за взаимността в отношенията. Винаги съм вярвала в справедливостта във всяко едно отношение. Но не, няма справедливост. Често сме готови да дадем цялия свят, всичко свое на човек, който дори не забелязва присъствието ни. Можем ли да виним човека, станал обект на нашите емоции. Не. Не можем да искаме от някого да контролира чувствата и емоциите си. Толкова е трудно и деликатно. Всяка привързаност може да е грешка.. Грешка от която дълго няма да може да се отърсим.
Човешките чувства са в обширен спектър. Любовта не винаги е просто любов, омразата също. Няма само черно и бяло. "Аз те харесвам само като приятел..". Да, харесвам те. Ти си забавен, умен и приятен, но... не те обичам. Но да речем, че това, което и двамата души изпитват е любов. Но както се казва в една френка поговорка, винаги единият подава бузата, а другият целува. Както правим, ако осъзнаем, че ние сме този, който целува, този който обича повече. Лично аз се плаша, когато изпитвам по-силните чувства. Всеки би могъл да се възползва.. Чувствам се уязвима, несигурна.
Изникват ми някакви откъсначни мисли хаха. Хубаво е когато има хора, които с малки свои дейсвия да изпълват деня ти ^^ Но колко е лошо, когато не ги получим. Изнервящото напрежение при недостига на внимание. А замислих се и колко важни са думи произнесени от точно определен човек. Колкото и незначителни да са те по принцип, произнесени от някой специален добиват онази вълшебна сила да ни накарат да се усмихваме и да светим. Нещо малко и незначително, но от сърце.. неочаквано и :О :))) Малката дума, топлеща душата ти седмици... Моите запаси вече тлеят, малко живот им остана. Започва да става студено, но се надявам да дочакам "пламъчето" преди да се вкоченя изцяло..