Вяра

Днес рано, рано сутринта отидох на църква. Нещо, което не бях правила доста отдавна. Църквата представляваше по-скоро параклисче. Малко, подлежащо на ремонтни дейности, с няколко икони отвътре, пейки и разбира се свещите. Нямаше нищо помпозно. Влязох вътре и както винаги запалих свещички. В този миг чух зад себе си напеви. Имаше литургия. Обърнах се и видях хората насядали на пейките, пееши в хор заедно с духовното лице отпред. Бяха както възрастни жени, така и млади хора. Знаеха текстовете, имаха невероятна хармония помежду си и звучаха доста добре. Стоейки там се замислих как гледам към тях изумена, шокирана, с интерес, но нищо повече. За мен беше интересно да ги видя, но не успях да усетя емоциите им. В мислите си веднага си зададох въпроса: кога и защо човек се обръщаше към религията? Отговорът го знаех. При определени трудности в живота или при изживяно "чудо". Не мога да твърдя, че съм религиозна, но не мога да кажа и че не съм. По-склонна съм да вярвам, че религията е била средство за манипулация, контрол над народите. Или, че е обяснявала "необяснимите" по онова време събития и факти. Като малка се молех почти всяка вечер. Но молитвата ми никога не е била "Отче наш..". Представях си Бог в неговия офис, седнал на креслото си, чакащ ме. Водех по-скоро своеобразен диалог с него. Исках и благодарях. Защото молитвата в основата си трябва да е благодарност. И някак с времето загубих емоцията от това си действие. Обичах да изучавам Библията, да гледам красивите стенописи в църквите, но до там.
Но стига толкова за религията, аз исках да пиша за вярата. Онова, което ме различаваше от хората в църквата беше вярата. За което аз благородно им завидях. Силната вяра в нещо. Без въпроси, без замисляне, без подлагане на съмнение. Тя ги сплотяваше, дава им онова, което липсва в съзнанието и душите им. Във време, в което всеки твърди или че е атеист, или посветен в някакво източно учение, тези хора вярваха. Всеки вярва в нещо, независимо дали това нещо ще е съдбата, кармата, извънземните, съветите на майка си или дори в себе си. Човек без вяра не би могъл да бъде човек. Всеки има нужда от обясняване на необясними неща или поне от успокоение, че "така е било писано". Всеки има нужда от нещо, за което да се хване в труден момент. Всеки има нужда да благодари на някого или нещо за хубавите неща в живота си. Всеки има нужда от вяра. Живеем във век, в който много от мистериите и магиите на този свят са разгадани. Но ето има и хора, които вярват в науката. Дразня се от онези, които твърдят, че са атеисти. Да, думата "атеизъм" значи безбожие и нека цитирам

Атеизмът отрича съществуването не само на личен бог или богове, но и наличността на други „свръхестествени“ реалности от всякакъв вид, които нямат своето обективно основание в материята и не се подчиняват на законите на природата в тяхното взаимодействие. С това атеизмът се обявява не само против религиите в техния класически вид, но и против всички форми на пантеизъм, спиритуализъм, идеализъм и др., включително против вярата в „чудеса“.

и все пак.. те вярват в науката? И тя се превръща в нещо като техен бог, като ги води и им разкрива дадени "тайнства". И все пак не съм толкова запозната и не бих спорила.
Вярата в нещо или към нещо е изцяло в нас самите. Има някаква мистерия и красота. Сещам се за толкова фрази: "имай вяра", "вярвам в силата на любовта"(пхахах), "аз вярвам, че..". Вярата определено не е свързана само с Бог или богове. Тя е нещо, което ние изграждаме вътре в себе си. Макар и да ни я налагат, ако тя не е това, което да предизвиква у нас емоция или интерес, то ние я отхвърляме. Може би вярата е нещо много лично, нещо, което придава смисъл. Независимо дали ще вярваме в хората, в силата на парите, в хиляди божества и идоли, в начертания ни път, важно е да я има тази вяра, която да ни крепи и да ни служи за упора, там където нашите подпорни стени подават. И може би имаме нужда от малко повече вяра, надежда и любов :)

Р.S. Тематичен поздрав :D

Спомени

Спомени... или по-скоро спомен.. мъчителен, избледняващ, но и все още ярък, пулсиращ, стягащ... лято, вечер, луна, музика, прегръдка, взаимност... минало.


When lights go down...

just... no one wants it

Elizabeth: So what's wrong with the blueberry pie?
Jeremy: There's nothing wrong with the blueberry pie. Just... people make other choices. You can't blame the blueberry pie, just... no one wants it.

My Blueberry Nights

F A I L

Поредното ми тъпо душевно излияние..

Чувствам се като фейл, пълния, некадърен, смотан балък. Ф Е Й Л... отново. Чудя се, не ми ли омръзна да прецаквам всичко, до което се докосна? 3 бяха важните неща тая година и успях да прецакам 2 от тях. ЙЕЕ а да, да не говорим и за всички онези малки неща, които или се сгромолясват, или се рушат, или се развалят около мен.-.- "Положителни мисли, визуализация, привличане на прекрасни неща.." не ми е до тия шитни в момента. А може би най-страшното от всичко е, че не ми и пука толкова. Нещата около мен се съсипват, а аз ги гледам и казвам замислено "о, мамка му". Какво направих за себе си и за бъдещето си? Хмм.. Бъдеще, което сякаш от сега не ме кефи. Тъп, зациклил живот. И онзи болезнено пробождащ глас от другата страна на телефона "сама си прави изводите". Мда фейл. Поредния. Поредното нещо, което да се крие и от което да се срамуваме. И на въпросите "Хей, как мина изпита?" ще трябва да търся всевъзможни заобиколни отговори. Бях поне малко уверена в себе си, поне за това, че ще ме приемат. Но не, и това започна бавно да се срива. Неувереността ми започна да го задушава още в зародиш. Когато искаш да споделиш своето разочарование с цел да получиш поне мааалко подкрепа, поне едно укоражително изречение, а получиш още и още разочарование, което да те гризе бавно, но сигурно. Сама си го направих. Няма кого да обвинявам освен себе си. Усещам сърцето си в гърлото. Притиска думите да излязат. А може би така е по-добре. Прекалено много самота, прекалено много разочарования, прекалено много МЕН, прекалено много чувства... Тея дни ми се искаше да пиша за много неща - за емоционалното хранене, за чакането, за спомените и забравата. Но не мога. Мисълта ми се къса толкова лесно и бързо. Разбрах, че най-трудно ми е да се справям със себе си. Мога да сменям бушони, мога да боравя с техника, да готвя, да сътворявам някакви неща с ръцете си, но не мога да се справя с мен си. За съжаление, за това няма нито клипче в ю туб с обяснения, нито инструкции. Дразня се на себе си - от малките жестове, до съществените действия. Онзи ден лежах на земята и си мислех как искам да се появи някой, ама точно в този момент и да ме измъкне, да ме извади от положението, в което съм. Но после се сетих, че това само аз мога да го направя. Но как да се "взема в ръце" като ръцете ми треперят, слаби са, а на всичкото отгоре не могат да хванат нищо като хората. Мога да изброя доста неща, в които фейлнах наскоро. Фейлнах в тъпите шибани човешки отношения, фейлнах в отношението ми към най-близките ми, фейлнах по пътя към бъдещото ми образование, фейл фейл фейл... а сигурно фейлвам и във фейлването.. няма да се очудя. Използвам думата фейл, защото думата провал е още по-болезнена. Някак в съзнанието ми изниква разочарование от себе си и към самия теб. Не искам да зациклям, не искам да влизам в порочния кръг на разочарованието и неуспеха. Но точно сега не мога и да изляза. Не може ли просто да продължа да си стоя?

Мрън мрън

Здравей мой мил, мил блог :) Много ми се мрънка тия дни, ама не искам да започвам с оплакванията и тем подобните. Ще започна като Цани : слабо преваляване на дъжд в североизточна България. Хмм или както бих го казала аз : прохладния летен дъжд за пореден ден разваляше настроението на плажуващите. Тея дни доста вали, ама е приятно. Обичам дъжда. Аз и слънцето и снега обичам, но това е друг въпрос. Всяко време носи своята атмосфера и някаква нотка на определено чувство. Как да е. Дъждъъъъът се лее изведрооо, а Недели пише блоооооогчетоооо. Уууу, че съм оригинална. Та, да започна със сериозните неща.
Мислех, за това колко любвеобилен човек съм. Как ми идва отвътре да прегърна целия свят. Как ми се иска да има някого, на когото мога да дам всичкото това положително нещо, което нося в себе си. Ей така, просто да му го подаря. Хората явно обаче не го искат.. Което малко ме кара да се чувствам непотребна и някво... ненужна, безсмислена. Искам нещо мое, нещо на което да давам, да давам.. Да не ми пука, да не се чувствам прецакане, че влагам или давам повече. Както казах, нещо мое. Но има и уловка - давайки аз винаги имам нужда от признание, от много повтаряне на това, колко невероятно нещо правя :D Не мога да спазнам правилото "направи добро и го хвърли зад себе си". Много пъти съм повтаряла и ще продължа да повтарям, че не разбирам от човешките взаимоотношения. Объркват ме. Ай фийл камфъзълт. Май трябва да си взема я котка, я куче.
Тея дни много мрънкам.. Чак ставам досадна и за себе си. -.- ЗАЩООООО... И хората много ме изнервят и ме дразнят и да.. Пацули хора. Вчера ходих да се записвам във ВИНСа... Усещането за НЕ НЕ НЕ така и не ме напусна. Мразя да чувствам, че правя нещо грешно още дори и без да съм опитала. Обичам непредсказуемите неща. Много малко ми трябва да отида до Вектор и да се пробвай я в софийския, я в Търново, я някъде на майната си. Но не, има много други фактори, които ме спират. Не искам така. -.- И най-мразя да завися от мнението и преценката на други хора. Хора, които се държат кофти с мене. -.- Много ми идва всичко напоследък. Поддавам. Пропукват ми се основите, а това хич не е хубаво. Времето си напоследък прекарвам сама. АЛОУУУУУУН. Нямам желание за нищо, правя някакви неща и то насила. Даже ям насила.
Случвало ли ви се е (на кого ли говоря :D вживявам се в някакъв филм пхах) нещо, което би трябвало много да ви зарадва, а да не се получи така. -.- Тъпо Недели. Не искам да си набивам, каквото и да е в главата. Не ми се правят планове. Не искам да мисля дори за утре. Стоя и чакам да мине всичко. На стендбай съм.. Само хабя излишен ток.. Всеки е имал от онези моменти, които знаем, още докато ни се случват, че свършат ли и.. просто край. Магията изчезва, часовникът удря 12 и мишките са си мишки, каретата си е просто тиква... За това не харесвам сутрините. Лоши спомени. Не знам как да реагирам. Мда моя номер да се правим, че нищо не е станало. "Лош избор, много кофти избор".. Е, явно ми върви на кофти избори. :) Добре, ще намигаме и ще подаваме ръка пха.
Липсват ми някакви неща. Липсват ми някакви хора. Липсват ми дадени разговори по скайп. Но, човек трябва да свиква. Трудно ми е да не гледам в миналото, като не гледам към бъдещето. Липсват ми неща, които да карат сърцето ми да препуска или да спира да бие за миг :) Мамка му. Използвам много апосиопези. Много неизказана и драматична мисъл имам.. хаха. Дали нещо не е добро за нас, щом другите го виждат като такова? Ами ако ние не го усещаме така? Трябва ли задължително щом се порежа да ме боли. Както има мазохисти. Болката за един е удоволствие за друг. хмм това звучи странно.
Искам да съм по-уверена в себе си. Да си повярвам. Поне веднъж. Да си кажа "баси ква съм готина, яка.." дъра бъра. Да не ми пука кой какво си мисли и защо. Тъпо е да зависиш от дадено одобрение и да се сдухваш щом не го получиш... Жалко е.
Искам да се махна, да променя нещо. Искам нови усещания, искам тръпката обратно! И живеца.. о, него определено. Мрън мрън.. Та хайде стига толкова от мен :)