Free Fallin'

Отворената си рана залях с алкохол. Успях да я изгоря, но не и да я дезинфекцирам. Празнувах, а настроението ми беше толкова далеч от празнично. Не видях нищо познато в новите хора, а старите трудно можах да разпозная. Радвам се за едно и то е, че всичко приключи.



And I'm a bad boy, 'cause I don't even miss her
I'm a bad boy for breakin' her heart

by the way...

Reality

Yeah, right... Not any more.

Доза

Получи ли своята доза днес? Не, не говоря за трева или хероин. Знаеш какво имам предвид. Измъчи ли те желанието спотаило се в тъмните ъгълчета на съзнанието ти. Трудно ли ти е да успоиш? Започна да усещаш болезната липса и нервните тикове. Измъчваш се, искаш да издържиш. Разчиташ на силната си воля? На ясно си колко лесно всичко може да се успокои и да си щастлив. Но с това няма да се приключи. Ще искаш още, още и още. Трябва да спреш. Искаш го, наистина. Глождят те въпроси, разяждат те съмнения, но желанието си остава. Бавно надделява. Във време, в което хедонизмът е водещ модел на поведение, всички сме зависими. И чакаме поредната си доза, но от утре, от утре ще е различно..А дали?

Муза..

Музата ми я няма. Тръгна си със.. знаеш кого. Сега са останали само празни шотчета за текила, бегло познати лица и характери, цигарен дим, замайващ не само главата, но и съзнанието ми и разбира се останах аз. Препълнено е, но е някак самотно. Града става все по-коледен, но коледния дух го няма. Само светлините напомнят, че идва празник. Хората са все същите - тъжни, сами и уморени. Градът е мястото с много обитатели, но и с най-много самотни души. И ти бродиш сред него и търсиш или се примиряваш. Сливаш се, а понякога се поражда желанието да изпъкнеш. Движиш се с масата, чакаш на светофарите, усмихваш се на хора, чиито имена са бегло написани с воден знак в ума ти. Чакаш. На опашката за банани, автобуса , колите, пешеходците, съдбата, истината, спасението, промяната, Него, Нея. А докато чакаш там някъде часовникът отмерва поредните пропилени в чакане минути. Бие камбана, а звънът й не те събужда от дълбокия опияняващ сън... Та така де аз музата си търсех..

Разговор

Да видиш своите надежди в нечии други и да откриеш, колко напразни са били. Да видиш нечие смачкано достнойнство, толкова приличащо на твоето. Да разбереш как думите "липсваш ми" са били толкова излишни, както бяха и твоите. Да виждаш как всяка мила дума е опора, тъй познато. Да чуеш и двете страни и да се зачудиш, какви ли истории са се говорили за теб. И не искаш да се замисляш, но просто знаеш. Знаеш и края, но ще го премълчиш, никому не е нужен сега.

in a hurry

Бързам... Вървя, тичам, бягам, изпреварвам. Кого ли? Себе си. Търся се, не се намирам, но пак не спирам. Спра ли, ще спра за дълго. А не искам и не трябва. Минута е малко или минута е много? Зависи. Казват от коя страна на тоалетната си. Зависи. От кои си - чакащи, действащи, стоящи, отпуснати, напрегнати, забързани. Задъхвам се. Почивка - да от това имаш нужда. Но кой ти я дава? А и ти самия не искаш да си я дадеш. Бързай, тичай, не спирай. За къде? Е, това и ти не знаеш, но знаеш, че си набрал скорост, че има път и ти си на него. Мислите ти са някъде зад теб, не могат да те настигнат. Може би.. Може би само това те кара да продължаваш. Излизаш извън кожата си. Виждаш се как правиш всичко. Ти си, ама не си съвсем ти. Някои неща правиш толкова, "защото-така-трябва". А трябва ли? Искаш ли? Искаш разбира се, но искаш и почивка. Имаш нужда от нея. Нямам време. Тоолкова исках да нямам време, а сега искам да го имам. Всъщност кой може да има времето? Спри и се огледай - есен е. И то много красива. Малко самотна, много жълта и студена. Не ти ли напомня за предната есен? Усещах ли тихите ветровити стъпки на зимата? Шалът, шапката и парещото от студ лице. Усещаш ли тънките, ледени пръсти на самотата, протегнати към теб? Не се оставяй да те обгърне. Бягай! Но май вече те е сграбчила.. Няма време за излишни спомени и мисли.. Бързаш!




You know your voice can soothe my pain...

.

[10/21/2010 11:19:19 PM] *****: ти имаш ли си някой
[10/21/2010 11:19:20 PM] *****: някъде
[10/21/2010 11:19:21 PM] *****: :>


Трябва да спра да лъжа.. Не, не хората.
Трябва да спра да лъжа себе си.
Така че.. Не, нямам никого..
Нито тук, нито някъде
другаде
.

Тръгвам

- Трябва да вървя...
- Но за къде бързаш? Обеща ми да останеш по-дълго..
- Обещавал съм много, а толкова малко съм изпълнявал.
- Но.. защо? Защо тогава изричаш думи , за които ти е ясно, че няма да превърнеш в действия...
- А ти защо въобще си правиш труда да ме питаш.. Недей. Такъв съм.
- Но това не оправдава действията ти.. Моля те, остани.
- Пак ще дойда...
- И аз трябва да повярвам на това..?
- Не, не трябва. Добре е за теб да повярваш, а пък и искаш да е истина.. Какво ти пречи да повярваш тогава?
- Но ще се разочаровам.. отново.
- И все пак ще продължиш да се надяваш.. а с тази надежда ще дойде и вярата ти.
- И колко дълго би могло да продължи това? Все някога и вярата, и надеждата ще ме изоставят..
- Ще продължи толкова, колкото искаш и от колкото имаш нужда. После просто ще приемеш, че няма да дойда.
- Но няма ли да се върнеш някога...
- Не зная.. Може би .. Някой ден. Но тогава ти едва ли ще ме чакаш.
- НЕ, ще чакам!
- Сега ти ме залъгваш... Времето ще минава покрай теб и ще те променя. Ще ти донася новости. Те ще ме изместят или заместят, в зависимост от това колко време е минало.
- И все пак аз тайно ще искам някога времето да ми доведе теб.
- А може би и аз тайно ще искам да бъда с теб.
- Тогава, защо просто не останеш..
- Защото остана ли сега, ще остана завинаги..
- И какво те спира? И аз ще съм тук – в това завинаги.
- И за теб, и за мен е нужно аз да си отида сега..
- Значи все пак ме оставяш..
- Не. Просто тръгвам. Тръгвам с вятъра и ако той е благосклонен някой ден пак ще бъда тук.
- Напразни обещания..?
- Евентуално стечение на обстоятелствата. Просто, ясно и логично. Като това - сега, в момента.
- Ще ми липсваш...
- Вслушвай се в шепота на дъжда, в падащите есенни листа, в скърцането на вратите. Това ще бъда аз.
- Всеки звук, всеки крясък, всяка дума, всяка картина ще бъдеш ти.
- Тръгвам..
- Е, сбогом, чао или довиждане?
- Това ти ще решиш.. За мен са всички и нито едно от тях.. Така, че... просто тръгвам.
- Тръгвай.

2 възможности

"Обичаш ли я?" Има 2 възможности - да и не. Ако разгледаме 2-рия отговор ще попитате: " Защо живееш тогава с нея?" Отговарям - отново има 2 възможности: първата, защото може да обичам много неща, които носи в себе си. И втората - защото няма с кого, какво странно?!?

Неочаквано, но факт това е цитат от книгата на Къци "Секс за душата". Отворих я единствено и само за да задоволя любопитството си, а пък и за да мога да кажа "Дааа, знаех си, че ще е тъпа като заглавието..", но всъщност открих някои попадения. (и все пак не бих я прочела цялата..)

Като се е почнало със споделянето.. Една много красива песен
Ти - дъх за последно,
ти - цвете откъснато,
необратимо, но
кой на грешника вината взе?
Ти - поглед захвърлен,
ти - време измислено,
за да запази тайно споделеното.

Wake me up when September ends

Времето всевластно държало малките пресметливи хорица в ръцете си. Карало ги да променят външния си облик, можело да изтрива най-ценното съкровище на мислите им - спомените, разделяло ги помежду им и в крайна сметка винаги ги надживява. А те - нищо неподозиращи - водели вечна надпревара с него. Всеки от тях се опитвал да го препъва за да го забави в своя ход, бутали го по стръмен хълм, но неговия ход оставал все тъй равноменер. А някои дори дръзвали да опитат да го приковат на място. Но кои били те? Как можели да играят игрички с най-древния от древните, най-мъдрия от мъдрите и най-непоклатимия от всички - Времето. То ги наказвало, често пъти жестоко, за тези им дръзновения. Капка жал не му била останала. Но нима хората не са тези, които го бяха превърнали в това? Вечно се бореха с него. Вечно не им стигаше, искаха още и още от него. Разкъсваха го, а после най-безмилостно разпиляваха останките от него. И това се повтаряше отново и отново... А хората просто не разбираха, че и Времето има нужда от приятел, някой който да върви редом с него, а то просто щеше да прави кратките мигове на щастие още по-ценни и щеше да облекчава дългите минути агония. Но хората продължаваха, а и още продължват да го бутат, дърпат, разтеглят, връщат... И на него не му остава нищо друго освен да продължава по своя път невъзмутимо, оставяйки натрапчив вкус в онези тихи, самотни мигове на тези, до чието рамо трябва да върви...


Moments will pass
In the morning light
I found out

Seasons can't last
And there's one thing
Left to ask

Stay, don't just walk away
And leave me another day
A day just like today
With nobody else around

One

Какво правят хората в 4 сутринта? Някои спят, други купонясват, някои се въртят в леглото мъчени от безсъние. А аз ли? Моята гузна съвест ме буди и ме отвежда тук. А в 4 е толкова приятно. Градът е някак заспал. Поне за малко. Повечето хора са се прибрали от "вечеринките", а за работа е още рано. Но покоя не продължава дълго. В 5 с първите признаци, че слънцето е на път да се покаже, се събужда и градът. И всичко се повтаря. Но това е друга тема.
Толкова много има за изясняване, за уточняване, за казване, а "черновите" станаха прекалено много. Притъпени усещание, преглътнати желания, последни сили, прикрит страх. Трупаш, складираш и чакаш подходящия момент. Може да ти мине? Може да забравиш? Може проблемите магически да изчезнат? Знаеш отговорите и все пак ти е по-лесно да чакаш. И утре може би ще е по-различно. А някак по-вероятно е да е абсолютно същото. И търсиш надеждата, търсиш подкрепа. И се чудиш на кого можеш да се обадиш в 4 сутринта? Но няма да се обадиш, защото имаш прекалено много за казване, а пак няма да кажеш нищо. Ще успокоиш съвестта си за малко. Ще й хвърлиш пепел в очите, защото "така е по-добре", но тя май се опитва да ти каже друго. Говоренето не ми върви, но пък и Word файловете станаха прекалено много..

Is it getting better
Or do you feel the same
...


When it's one need
In the night


Did I disappoint you
Or leave a bad taste in your mouth
You act like you never had love
And you want me to go without
Well it's...

Too late
Tonight
To drag the past out into the light
...


Did I ask too much
More than a lot
You gave me nothing
Now it's all I got

Well we
Hurt each other
Then we do it again

You ask me to enter
But then you make me crawl
And I can't be holding on
To what you got
When all you got is hurt


One...life

One

Просто, защото обичам тази песен, а текстът й казва всичко по-добре отколкото бих го казала аз някога...

А не трябва ли да чакаме онзи,

2

Когато човек е сам, а не трябва да бъде, когато няма думи или поне няма подходящи такива, когато ти се иска да си другаде, но си у дома , когато ти се говори, а устата ти е "залепена" с мълчание, когато времето минава, а ти се иска да го спреш, когато миналото е по-добро от сегашното, когато някои подробности остават незапомнени, когато някои неща не стават както ги мислиш, когато ти остава само да продължиш, когато, когато, когато... А страшното е, че го няма продължението "тогава". А "когато" не е важно, то е просто реалност. Ако вдигах тост бих казала " За онези дни, които са по-специални от другите. За усещанията и спомените, които ни оставят. За надеждата, че ще се повторят. За днескашния ден!" Но не вдигам тост. Няма и повод. А можех да мина с текст от песен, толкова по-лесно. Хмм като казах песен...

Wish

What would you wish for if you had one chance?

Заспиваш ли, аз май че те събудих

Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?

Дамян Дамянов - "Приказка"

Нещо малко тривиално, нещо тъй познато.. Красотата на думите в пълния й блясък. <3

What do you mean?

Късно е. Не много, но за моето "аз", което е само със себе си е късно. Точно приключих с първи сезон на " Как се запознах с майка ви". Неочаквано, но факт изгледах цял сезон на някой сериал. И това някак не ми харесва. Не, много е забавно и всичко, но.. нима гледането на чуждите животи трябва да осмисля моя? Всичко и на всякъде е само любов, връзки, раздели, секс и... храна. Е, поне от последното разбирам. Как изведнъж всичко около мен се оказаха влюбени, правеха компромиси за "връзките" си, скъсваха и се събираха заради "силата на любовта"??? Нещо пропускам. Нещо не ми се занимава.
Наскоро гледах "Mr. Nobody". Няма да разказвам филма, но това, което ме обърка, но и прикова вниманието ми беше силната и до болка мъчителна любов на главния герой към неговата .. да речем половинка. Усещането за предопределеност, сигурността, че "това е човекът", жертвоготовността. Връзката между двамата беше представена по доста въздействащ начин. Болката, но и екстаза от съвместното им съществуване. Не беше лигаво, не, по-скоро беше помитащо и разрушително. Някак реалистично със своята нереалистичност. Явно любовта е това. Лично мен всичко това ме изплаши. Искрено. Стоях и си мислех, че това просто не искам да ми се случи. Да станеш роб на чувствата си. Да си толкова зависим от някога, че твоят живот да загуби стойност. Беше си страшничко. Може би разговорите с приятели от мъжкия пол, жертви на любовна мъка, също ми бяха повлияли. Разказите, за това как са готови да променят себе си в името на някакво момиче. "Групата на хората без достойнство". Те търпяха и търпяха, преодоляваха себе си в много отношения и са готови да се подложат на още по-големи, незнайно още какви компромиси и жертви. В името на любовта? Уоу, колко ли далечно ми е това... Страх ме е. Страхът да кажеш дори "обичам те", камо ли да позволиш на някого многократно да си играе на ластик с нервите ти. Страхът да изпиташ нещо, което носи колкото градивна, толкова и рушителна сила. Човек стояш срещу теб, на чаша бира, на труден за него разговор споделящ ти любовта си към момиче, което е най-добрия му приятел, което е любовта на живота му и което му е казало,че е скучен. Болката, но и надеждата, че все пак нещата ще се оправят. Думите "Аз я обичам ужасно много". Любовта била сляпа. А може би си има собствен поглед над нещата? Като невлюбен човек искрено не разбирам. Искрено се плаша. Искрено не ми се занимава със задаване на въпроси и с търсене на отговори. И сега като невлюбен човек ще си легна без дълго чакано лека нощ, без мисъл за някого, без нечие любовно признание. Та, лека нощ :)

Words

These words are all I have so I'll write them
So you need them just to get by

А май вече не само думите ми са излишни, ами и аз покрай тях.. а май и никога не съм била нужна.

Spirit

Е, отидох, че даже и се завърнах. Много ми се прииска да напиша за цялото изживяване, ей така да мога да си го препрочитам след време.
Телефона ми извъня в 7 и 30 и от това се започна цялата "одисея" :D Бях си приготвила всичко от вечерта (навик, който съм придобила от баща ми) и ми беше сравнително лесно да се приготвя и да изляза от вкъщи. Пристигнах на време на гарата. Намирането на влака ни беше малко трудно, но се справихме ииии тудуф-тудуф отпътувахме за Бургас. Много обичам пътуването с влак. Беше доста забавно - снимахме се, минахме през доста красиви места. Трябваше да сменяме влака при Карнобат -.- За което трябваше и да доплатим 1 и 10 за запазени места. Трудно е да се ориентираш на гарата им, тъй като пероните не са обозначени, но добре, че има хора, които поне се опитаха да ни опътят :D Във втория влак след преминаването покрай спящ метъл, доста малки деца, хора с големи чанти и прочие успяхме да си намерим място. И там един от моите спътници бе "връхлетен" от вдъхновение
Доста сполучливо бих казала :)
На гарата в Бургас ни посрешна едно изключително приятно момиче, с което много се радвам, че се запознах ^^ Беше задължително като посетители на града да се снимаме до първата забележителност, което се оказа куфар с миди :D След това продължихме опознаването на града, който се оказа доста подобен на нашия. Като се започне с гарата, мине се през главната улица, морската градини, стълбите към централния плаж. Общо взето обстановката ми беше доста позната :D Бургас ме грабна като град. При възможност бих го посетила пак.(по възможност догодина пак по същата причина). Настанихме се в скромната ни квартирка, където ни послешна леля Мария, която ни почерпи с изключително вкусна торта

Бяхме в морски град нелогично щеше да е да не посетим някое крайбрежно заведение. (разбира се някое от по-евтиничките) Намерихме си едни релси, по които вече не минават влакове и в главата ми се появиха доста яки идеи за снимки, но за жалост не можах да ги осъществя подобаващо -.- По мое желание (и мрънкане най-вече) посетихме пясъчните фигури. Нещо изумително, което определено си струва да се види. Детайлите, изработката.. и всичко това от пясък. Истинска красота. Темата беше цирк и доста интересни виждания бяха представени.

След дъъъългата разходка в най-големия пек отидохме на гости при нашата домакиня, където беше хладно, имаше музика и количка :))) Абе, благодат. Аз получих частен урок по салса и .. още нещо, ама не помня какво. Доста бях озадачена защо схващам толкова добре, но после установих, че музика, която да ми обърква движенията, липсваше. :D :D
И стигнахме до частта, в която тръгнахме към феста. Ядох най-вкусната пица на средата на центъра на Бургас. ммм След това еуфорията ме завладя и се започна със скачането и "ООО КОЛКО СЕ РАДВАМ, ЧЕ ДОЙДОХМЕ". Имах вълшебна гривничка ( и то за без пари) какво друго ми трябваше. И от тук нататък всичко се разви супер бързо. Дадох 4 лева за вода -.- Успях да се сдобия с 3 копчета (които още не знам къде да зашия) в замяна на мидичка, която носих 2 години в раницата си.
Концертът беше невероятен. Сцената - огромна. Преживяването - неописуемо. Виках, скачах, пях. Серж Танкиан на живо... Беше толкова нереално и все пак бях там. Чух любимата си песен, всъщност всички песни, които харесвам. Светлините, лекия ветрец, който подухва от морето, сцената и Серж. Беше ме страх дори да си го представя преди време, а вече бях там. Всичко мина толкова бързо. Минахме през всички сцени, съпътстваше ни сладникавата миризма на трева, но това беше в рамките на нормалното на такова събитие. Успях да си изкуфея на всяка сцена, на всеки изпълнител. Успяхме дори да постоим на плажа и да се наслаждаваме на морето, на музиката и светлините.
Горилаз саунд систъм (не Горилаз) имаха невероятно светлинно шоу, а напушените хора бяха яко във "филма". Чух доста стари хип хоп хитове (моето "черно" минало си каза думата). За финал останахме за Грандмастър Флаш (супер неизвестен за мен). Оказа се доста добър финал. Миксовете му вкючваха песни на Нирвана, Куин, чухме и генгстър перадайс, също така кен тъч дис (заместено от нас с "ташаци"). Размазах се. Болеше ме ... всичко ме болеше. Гърлото, колената, подмишниците, кръста.. Нечие послание "Обичам те" нарисувано нескопосано със спрей беше последното, което видяхме преди да си тръгнем от плажа. Вечерята ни беше доста вкусна - кифла с шоколад. Сънят кратък, но толкова приятен. Посрешнахме утрото на автогарата с 3 в 1 и шоколадов бонбон. Казахме си чао, чао с Бургас и тръгнахме с надежда догодина да се върнем отново :)

Ich komme

Ида, ида... :)))


Fall, falling stars drain every night
Falling stars drain every night

Нека бъде лято?

Тежко ми е. Не помня да ми е било толкова горещо и лепкаво -.- Но май не ми е тежко само заради времето. Как може празнината в мене да ми тежи? Около мен, а и дори в мен самата е пусто и празно. Днес цял ден слушам някакви летни песнички с весели летни клипчета. Хората в тях са весели, слънцето пече, морето е до тях.. Абе невероятно лятно е. Най-много слушах оная песничка "Нека бъде лято". Даааа, нека бъде.. Хей, чакай малко,то е лято. Не бих квалифицирала стоенето вкъщи като супер якото лято.. Реалността и клиповете по МТВ доста се разминават. Определено... Е, поне моята реалност. Знам, че пропилявам нещо, знам, че го изпускам, че се процежда между пръстите ми иии.. нищо не правя по въпроса. Стига мрънкане, стига пропиляване, стига измислени ангажименти...
И бонус към всичко - самотата ме залива от всякъде. Не искам да запълвам нечия празнина, защото просто няма кой друг да я запълни. Не искам да се говори с мен, просто защото няма с кого другиго. Не искам някой да убива самотата си с мен, просто защото никой друг не е останал. Не искам напразно поддържани разговори.. по навик. Не искам да съм "запълване на времето". Не искам да съм "малката гара", при която се спира за малко, неопределено време и то само защото е по пътя към големите гари. Но съм..или поне така се усещам. Искам НЯКОЙ (подчертавам, че може да е дори само един), който да дойде и да говори с мен, заради говоренето с мен, да сподели времето си с мен, защото съм му приятна, да бъде с мен, до мен. Липсва ми дори някой, с когото да си помълча. Да бъдеш константа, а не променлива в нечие съзнание. Мислех, че лятото ще донесе промяна, а то се превърна в продължение на дългата зима.

Вяра

Днес рано, рано сутринта отидох на църква. Нещо, което не бях правила доста отдавна. Църквата представляваше по-скоро параклисче. Малко, подлежащо на ремонтни дейности, с няколко икони отвътре, пейки и разбира се свещите. Нямаше нищо помпозно. Влязох вътре и както винаги запалих свещички. В този миг чух зад себе си напеви. Имаше литургия. Обърнах се и видях хората насядали на пейките, пееши в хор заедно с духовното лице отпред. Бяха както възрастни жени, така и млади хора. Знаеха текстовете, имаха невероятна хармония помежду си и звучаха доста добре. Стоейки там се замислих как гледам към тях изумена, шокирана, с интерес, но нищо повече. За мен беше интересно да ги видя, но не успях да усетя емоциите им. В мислите си веднага си зададох въпроса: кога и защо човек се обръщаше към религията? Отговорът го знаех. При определени трудности в живота или при изживяно "чудо". Не мога да твърдя, че съм религиозна, но не мога да кажа и че не съм. По-склонна съм да вярвам, че религията е била средство за манипулация, контрол над народите. Или, че е обяснявала "необяснимите" по онова време събития и факти. Като малка се молех почти всяка вечер. Но молитвата ми никога не е била "Отче наш..". Представях си Бог в неговия офис, седнал на креслото си, чакащ ме. Водех по-скоро своеобразен диалог с него. Исках и благодарях. Защото молитвата в основата си трябва да е благодарност. И някак с времето загубих емоцията от това си действие. Обичах да изучавам Библията, да гледам красивите стенописи в църквите, но до там.
Но стига толкова за религията, аз исках да пиша за вярата. Онова, което ме различаваше от хората в църквата беше вярата. За което аз благородно им завидях. Силната вяра в нещо. Без въпроси, без замисляне, без подлагане на съмнение. Тя ги сплотяваше, дава им онова, което липсва в съзнанието и душите им. Във време, в което всеки твърди или че е атеист, или посветен в някакво източно учение, тези хора вярваха. Всеки вярва в нещо, независимо дали това нещо ще е съдбата, кармата, извънземните, съветите на майка си или дори в себе си. Човек без вяра не би могъл да бъде човек. Всеки има нужда от обясняване на необясними неща или поне от успокоение, че "така е било писано". Всеки има нужда от нещо, за което да се хване в труден момент. Всеки има нужда да благодари на някого или нещо за хубавите неща в живота си. Всеки има нужда от вяра. Живеем във век, в който много от мистериите и магиите на този свят са разгадани. Но ето има и хора, които вярват в науката. Дразня се от онези, които твърдят, че са атеисти. Да, думата "атеизъм" значи безбожие и нека цитирам

Атеизмът отрича съществуването не само на личен бог или богове, но и наличността на други „свръхестествени“ реалности от всякакъв вид, които нямат своето обективно основание в материята и не се подчиняват на законите на природата в тяхното взаимодействие. С това атеизмът се обявява не само против религиите в техния класически вид, но и против всички форми на пантеизъм, спиритуализъм, идеализъм и др., включително против вярата в „чудеса“.

и все пак.. те вярват в науката? И тя се превръща в нещо като техен бог, като ги води и им разкрива дадени "тайнства". И все пак не съм толкова запозната и не бих спорила.
Вярата в нещо или към нещо е изцяло в нас самите. Има някаква мистерия и красота. Сещам се за толкова фрази: "имай вяра", "вярвам в силата на любовта"(пхахах), "аз вярвам, че..". Вярата определено не е свързана само с Бог или богове. Тя е нещо, което ние изграждаме вътре в себе си. Макар и да ни я налагат, ако тя не е това, което да предизвиква у нас емоция или интерес, то ние я отхвърляме. Може би вярата е нещо много лично, нещо, което придава смисъл. Независимо дали ще вярваме в хората, в силата на парите, в хиляди божества и идоли, в начертания ни път, важно е да я има тази вяра, която да ни крепи и да ни служи за упора, там където нашите подпорни стени подават. И може би имаме нужда от малко повече вяра, надежда и любов :)

Р.S. Тематичен поздрав :D

Спомени

Спомени... или по-скоро спомен.. мъчителен, избледняващ, но и все още ярък, пулсиращ, стягащ... лято, вечер, луна, музика, прегръдка, взаимност... минало.


When lights go down...

just... no one wants it

Elizabeth: So what's wrong with the blueberry pie?
Jeremy: There's nothing wrong with the blueberry pie. Just... people make other choices. You can't blame the blueberry pie, just... no one wants it.

My Blueberry Nights

F A I L

Поредното ми тъпо душевно излияние..

Чувствам се като фейл, пълния, некадърен, смотан балък. Ф Е Й Л... отново. Чудя се, не ми ли омръзна да прецаквам всичко, до което се докосна? 3 бяха важните неща тая година и успях да прецакам 2 от тях. ЙЕЕ а да, да не говорим и за всички онези малки неща, които или се сгромолясват, или се рушат, или се развалят около мен.-.- "Положителни мисли, визуализация, привличане на прекрасни неща.." не ми е до тия шитни в момента. А може би най-страшното от всичко е, че не ми и пука толкова. Нещата около мен се съсипват, а аз ги гледам и казвам замислено "о, мамка му". Какво направих за себе си и за бъдещето си? Хмм.. Бъдеще, което сякаш от сега не ме кефи. Тъп, зациклил живот. И онзи болезнено пробождащ глас от другата страна на телефона "сама си прави изводите". Мда фейл. Поредния. Поредното нещо, което да се крие и от което да се срамуваме. И на въпросите "Хей, как мина изпита?" ще трябва да търся всевъзможни заобиколни отговори. Бях поне малко уверена в себе си, поне за това, че ще ме приемат. Но не, и това започна бавно да се срива. Неувереността ми започна да го задушава още в зародиш. Когато искаш да споделиш своето разочарование с цел да получиш поне мааалко подкрепа, поне едно укоражително изречение, а получиш още и още разочарование, което да те гризе бавно, но сигурно. Сама си го направих. Няма кого да обвинявам освен себе си. Усещам сърцето си в гърлото. Притиска думите да излязат. А може би така е по-добре. Прекалено много самота, прекалено много разочарования, прекалено много МЕН, прекалено много чувства... Тея дни ми се искаше да пиша за много неща - за емоционалното хранене, за чакането, за спомените и забравата. Но не мога. Мисълта ми се къса толкова лесно и бързо. Разбрах, че най-трудно ми е да се справям със себе си. Мога да сменям бушони, мога да боравя с техника, да готвя, да сътворявам някакви неща с ръцете си, но не мога да се справя с мен си. За съжаление, за това няма нито клипче в ю туб с обяснения, нито инструкции. Дразня се на себе си - от малките жестове, до съществените действия. Онзи ден лежах на земята и си мислех как искам да се появи някой, ама точно в този момент и да ме измъкне, да ме извади от положението, в което съм. Но после се сетих, че това само аз мога да го направя. Но как да се "взема в ръце" като ръцете ми треперят, слаби са, а на всичкото отгоре не могат да хванат нищо като хората. Мога да изброя доста неща, в които фейлнах наскоро. Фейлнах в тъпите шибани човешки отношения, фейлнах в отношението ми към най-близките ми, фейлнах по пътя към бъдещото ми образование, фейл фейл фейл... а сигурно фейлвам и във фейлването.. няма да се очудя. Използвам думата фейл, защото думата провал е още по-болезнена. Някак в съзнанието ми изниква разочарование от себе си и към самия теб. Не искам да зациклям, не искам да влизам в порочния кръг на разочарованието и неуспеха. Но точно сега не мога и да изляза. Не може ли просто да продължа да си стоя?

Мрън мрън

Здравей мой мил, мил блог :) Много ми се мрънка тия дни, ама не искам да започвам с оплакванията и тем подобните. Ще започна като Цани : слабо преваляване на дъжд в североизточна България. Хмм или както бих го казала аз : прохладния летен дъжд за пореден ден разваляше настроението на плажуващите. Тея дни доста вали, ама е приятно. Обичам дъжда. Аз и слънцето и снега обичам, но това е друг въпрос. Всяко време носи своята атмосфера и някаква нотка на определено чувство. Как да е. Дъждъъъъът се лее изведрооо, а Недели пише блоооооогчетоооо. Уууу, че съм оригинална. Та, да започна със сериозните неща.
Мислех, за това колко любвеобилен човек съм. Как ми идва отвътре да прегърна целия свят. Как ми се иска да има някого, на когото мога да дам всичкото това положително нещо, което нося в себе си. Ей така, просто да му го подаря. Хората явно обаче не го искат.. Което малко ме кара да се чувствам непотребна и някво... ненужна, безсмислена. Искам нещо мое, нещо на което да давам, да давам.. Да не ми пука, да не се чувствам прецакане, че влагам или давам повече. Както казах, нещо мое. Но има и уловка - давайки аз винаги имам нужда от признание, от много повтаряне на това, колко невероятно нещо правя :D Не мога да спазнам правилото "направи добро и го хвърли зад себе си". Много пъти съм повтаряла и ще продължа да повтарям, че не разбирам от човешките взаимоотношения. Объркват ме. Ай фийл камфъзълт. Май трябва да си взема я котка, я куче.
Тея дни много мрънкам.. Чак ставам досадна и за себе си. -.- ЗАЩООООО... И хората много ме изнервят и ме дразнят и да.. Пацули хора. Вчера ходих да се записвам във ВИНСа... Усещането за НЕ НЕ НЕ така и не ме напусна. Мразя да чувствам, че правя нещо грешно още дори и без да съм опитала. Обичам непредсказуемите неща. Много малко ми трябва да отида до Вектор и да се пробвай я в софийския, я в Търново, я някъде на майната си. Но не, има много други фактори, които ме спират. Не искам така. -.- И най-мразя да завися от мнението и преценката на други хора. Хора, които се държат кофти с мене. -.- Много ми идва всичко напоследък. Поддавам. Пропукват ми се основите, а това хич не е хубаво. Времето си напоследък прекарвам сама. АЛОУУУУУУН. Нямам желание за нищо, правя някакви неща и то насила. Даже ям насила.
Случвало ли ви се е (на кого ли говоря :D вживявам се в някакъв филм пхах) нещо, което би трябвало много да ви зарадва, а да не се получи така. -.- Тъпо Недели. Не искам да си набивам, каквото и да е в главата. Не ми се правят планове. Не искам да мисля дори за утре. Стоя и чакам да мине всичко. На стендбай съм.. Само хабя излишен ток.. Всеки е имал от онези моменти, които знаем, още докато ни се случват, че свършат ли и.. просто край. Магията изчезва, часовникът удря 12 и мишките са си мишки, каретата си е просто тиква... За това не харесвам сутрините. Лоши спомени. Не знам как да реагирам. Мда моя номер да се правим, че нищо не е станало. "Лош избор, много кофти избор".. Е, явно ми върви на кофти избори. :) Добре, ще намигаме и ще подаваме ръка пха.
Липсват ми някакви неща. Липсват ми някакви хора. Липсват ми дадени разговори по скайп. Но, човек трябва да свиква. Трудно ми е да не гледам в миналото, като не гледам към бъдещето. Липсват ми неща, които да карат сърцето ми да препуска или да спира да бие за миг :) Мамка му. Използвам много апосиопези. Много неизказана и драматична мисъл имам.. хаха. Дали нещо не е добро за нас, щом другите го виждат като такова? Ами ако ние не го усещаме така? Трябва ли задължително щом се порежа да ме боли. Както има мазохисти. Болката за един е удоволствие за друг. хмм това звучи странно.
Искам да съм по-уверена в себе си. Да си повярвам. Поне веднъж. Да си кажа "баси ква съм готина, яка.." дъра бъра. Да не ми пука кой какво си мисли и защо. Тъпо е да зависиш от дадено одобрение и да се сдухваш щом не го получиш... Жалко е.
Искам да се махна, да променя нещо. Искам нови усещания, искам тръпката обратно! И живеца.. о, него определено. Мрън мрън.. Та хайде стига толкова от мен :)

Милионер в зелено...

00:01, 27 юни 2010 или честит рожден ден, мила моя Тюдор. Сигурно в момента те заливат с пожелания, което е една от най-приятните части от рождените дни и се надявам, че ще имаш времето да прочетеш и моето.
Иска ми се да започна с това колко изключителен човек си и колко много се радвам, че мога да споделям с теб приятните емоции на този ден. Всеки твой рожден ден е бил изключително приятно нещо ^^. Та... много се радвам, че съм част от живота ти и ти от моя. И за всички неща, които научих, чух, видях от теб. За всичките весели моменти (които се надявам за вбъдеще да са все повече), за всичките хихикания и късни разговори до 5 часа. И разбира се за вървенето в дъжда... дъъ.
Искам да ти пожелая всичко.., но не съм банка ДСК. Знам, че сигурно ще пропусна нещо, но да знаеш, че и него ти го привличам ооммм. Първо ще ти пожелая здраве, много здраве. Покрай здравето минава и живота. Представям си най-невероятни живот за тебе, такъв, какъвто го заслужаваш. Нали знаеш колите, парите, жените :D Както си беше пожелала и ти, нека в живота ти се появи човекът с отговорите или не по-добре ти да се превърнеш в този човек. Знам, че получиш ли отговорите с другото ще се справиш, защото... абе защото просто можеш.
Май пожелавам неща за много далечен период.. Та време е за по-скорошните. Ти ми беше казала, че най-хубавия ти ден от годината е рождения ден. Нека всеки ден през тази година, в която ще си на 18+1 да бъде като рожден ден - невероятен, изпълнен с много приятни емоции, хора, които ти носят усмивки и много ясно ранЪ и музикЪ. И какво предстои един МЕГА ГИГА ЯК СТУДЕНТСКИ ЖИВОТ.
" Малкото чернокосо момиче с големи и топли очи с цвят на течен шоколад, което влизало в живота на хората и им давало толкова много, че то дори и не предполагало. Въпреки крехката си външност, която залъгвала околните то носело голямо сърце (и голям стомах, но това било друга история...). Не всеки успявал да види сърцето на момичето, но хора имало всякакви или както казвало момичето "някои хора просто не искат да видят". Времето минавало и момичето порасвало. Много хора идвали в живота му, но много и от тях си отивали. Някои бивали допуснати до сърцето й, а други просто не желаели. Но въпреки това момичето (вече пораснала госпожица) не се отказвало, то запазило чистия си поглед към другите... Годините минавали, минавали и минавали... В далечната 2040 нашето момиче стояло на прозореца на своя апартамент и разсъждавало за живота си. Поглеждайки назад, то видяло живота си такъв, какъвто го е искало - успех, щастие, правилни хора, дЪ човек.. Усмивка изгряла на лицето му и в този момент всичко било както трябва, било нейния "анд дей лив хепъли евър ефтър", но дори още по-хубаво." (по желание краят може и да се променя :D )
Та след това дълго писане и щом си стигнала до тук ще кажа пак: ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН ^^ и както се пее в една песен "Целувки от мен усмихнато човече, и не забравяй,
че много те обичам вече :)"
(не може да мине без :D )

alone or lonely

Нощта е много приятна днес - хладна, ясна, луната блести и се чуват щурци. Аз пак си кисна сама. За 2-ра седмица ще съм на "сървайвър моод". За тая една седмица ми се случиха много малки, но важни за мене работи. За другите всичко това би звучало смешно. Успях да сготвя първото си по-сериозно ядене.. даже се получи вкусно. Лека изтерия ме беше хванала, когато не намерих лука.., но в крайна сметка го намерих и даже го сготвих (мухаха пада му се). Замислих се за всички малки, но съществени къщни дейности. Бях свикнала да ставам и чиниите да са измити, яденето да е готово, бойлера да е пуснат, всички вкъщи да е чисто. Не се бях замисляла, че зад всичко това стои труда на майка ми и ранното й ставане сутрин. Обърквам се.. не ми е неприятно да ги правя, но ми е странно.. дори трудно. Искам да имам свободата наречена самостоятелност. Но се оказа, че покрай нея имало доста други неща.
Хорхе Букай пише в една от своите книги, че има разлика между това да си сам и да се чувстваш самотен. Прав е. Май сега съм малко и от двете. Не е като да съм напълно сама. Тея дни ми се случиха доста неща, бях с доста хора, а и баща ми е тука почти всеки ден. Нещо, което открих докато миех чинии е, че забравям да се храня като съм сама. Да, за хората това може би е нормално.. но за мен.. Това е храна втф -.- А дори и не съм гладна, а и не ми пука.. Ако някой ми беше казал, че ще забравя да ям.. щях да се изсмея. Искрено. Не искам да мрънкам. Няма защо да мрънкам. Има си основателна причина. Днеска ме питаха 2 пъти как съм... Какво да кажа? "Добре съм бе.. Какво да ми има пхах" Не мога да тревожа допълнително хората и със себе си. А не ми е много добре. Дори не знам дали въобще се.. чувствам. Има ме, тука съм .. някъде тука. "Грижи се за себе си, пази се, заключвай се и те обичам много" Да, благодаря. Разговор в 1 изречение. :) Но не, не съм аз важната в момента. Не мога да я карам да мисли и за мен, като не й остава време да помисли дори за себе си.
"- Сам или самотен - си мърмореше часовникът, докато приковаваше в своя плен нищо неподозиращите хорица." (лично творчество.. благодаря, благодаря) Стоя си и чувам само щурците. Приятен фон са. Сега сме само аз и хлебарките, които шетат когато заспя. Говори ми се с някого или пък ми се мълчи. Искам да изляза навън или е по-добре да съм си тука вътре. Не се харесвам. Или по-скоро аз дори не СЪМ.. Не знам дори защо започнах да пиша.. Тъпо.. "Гледали хората тъпо и глухо сивите, влажни стени." Вапцаров е велик. Или пък Яворов "Отгоре еднакво далеч е небето, загадка бездънна пред слабия взор. Пустиня без ехо и зима всевечна, и нощ без начало - и нощ безконечна..." Това ми стана един от любимите цитати още с първия прочит х)А мога да спамя дългоооо.., но няма. Започнато с дълбок умисъл, завършено без какъвто и да е смисъл. ДИ ЕНД

Безсмислици

Стоя си тук.. отново, с празен поглед, пред монитора и съзнание зареяно в далечината. На леглото си съм пръснала целия багаж. Да, днес отново се върнах от поредното мъничко пътуване. И отново една мисъл, до която бях стигнала, се затвърди: човек може да отиде и на края на света, но винаги носи със себе си мислите и проблемите си. Няма спасение в бягството. Не и когато носиш всичко, от което бягаш със себе си.
Колко ли много безсмислени неща имам около себе си. Колко ли безсмислици правя. Като поредната покупна на дреха, която едва ли ще облека, но ще я прибера с думите "Е, някой ден.. може би. Знае ли човек". За съжаление знае. Никога няма да ги облека. Нито днес, нито утре. Знам го, вътрешното усещане, че си направил грешка. Опитваш се да се замозалъжеш, да си намериш извинение. Всеки го е правил и ще продължаваме да го правим. Но някога изпитвали ли сте нещо, което е безсмислено? Не, не ме разбирайте погрешно, добре знам, че всяко чувство си е ценно по някакъв начин, дава ни нещо, дори и болката. Но това е от нещата, за които си казваме "е сега не, но пък после.. знае ли човек". Последвано от мъчително "Защо по дяволите трябва да чувства или мисля за това?". Но какво да ги правя, те са си факт. Стоят си, натрапват се и... нищо друго не правят. Да, просто ме дразнят.-.- Махнете се, КЪШ! - не помага.
Какво правим с безсмислените неща в живота си. Като тъпата керамична котка, подарена от лелята на най-добрата приятелка на братовчеда на майка ви. Тя е толкова нетопребна, но нима можем да я изхвърлим. Тя ще трупа прах в някой забутан шкаф. Така става и с чувствата ни. А, ако това, което изпитваме е единственото, което чувстваме като цяло, а то се оказва безсмислено. Ако трябва да избираме да усещаме ли въобще нещо, макар и без смисъл или да останем вцепенени, кое бихте избрали. В този момент вцепенението и липсата на чувства доста ме блазнят. Но и те не са най-добрия вариянт. А може би такъв няма. Няма верен отговор. Няма смислени мисли. Няма правилни чувства. Ние сами си определяме кое има смисъл, кое ни се струва правилно и най-важното кое ще си позволим да почувстваме.
Как мога да се боря срещу нещо, което дори не мога да определя? Не е нещо материално, което да хвана с ръце, да изцедя живота от него и да го захвърля. Не, с мислите не става така. Може би по-скоро са като плевели. Появяват се там, където уж е чисто, увиват се около здравите растения и ги удушават. Опиташ ли се да ги изтръгнеш, не се поддават лесно. Откъснати, отново успяват да пуснат корен...
Исках да пиша за чувствата, но се оплеснах. Пък и те са нещо, което ми е толкова непонятно.. Да, чувствам глад, студ, жажда... но всичко онова, което е на едно по-висшо ниво, леко ми се губи. Обърквам се, започвам да си въобразявам, че изпитвам нещо или пък наистина го изпитвам? Самонавивам ли се или нещата са такива, каквито са... Допираш ръка до горещата печка и се изгаряш. Кожата ти започва да пари, да щипе и постепенно да боли. Ясно, просто и точно. Действие и резултат. Ясен резултат - болка. Нервните окончания я долавят и я изпращат до мозъка. Но какво по дяволите върши сърцето ми? Дейсвията и резултатите не си съответсват. Не, не трябва да е това.. Защо е това? Как така се получи да е това? Да правилен и логичен отговор няма. Не и тук. Отговорите са само за задачите, тук нещата са просто такива, каквито са си.

Обърквация

Иска ми се да пиша. Да напиша нещо смислено, което да се получи добре. Не знам дали ще се получи. Не ми се пишат разказчета. В момента няма какво да ме вдъхнови. Дори сега не би трябвало да "драскам" в блога. В момента трябва да съм съсредоточена и да влагам усилия за евентуалното си бъдеще. Не ми се мисли за това. Искам толкова други неща, мисля за друго..
Мислех си за липсването и за взаимността. За липсите мога да говоря много. Усещала съм ги и още ги усещам. Най-трудна е липсата на някого. Липсата на предмети, на средства не е лесна, но ако трябва да я сравним с тази на даден човек.. Първата болезнена липса на някого усетих още в детството. Баща ми го нямаше с месеци.. Най-трудно е на рождените дни и по празници. Пазех писмата, които ми беше изпращал и когато ми домъчнееше си ги препрочитах :) Беше ми подарил и музикална кутия, всеки път, когато я отварях и чуех мелодийката се сещах за него и си поплаквах. Много добре знам какво е да исках да видиш някого, а да гледаш предмети, които ти напомнят за човека. Но нищо не може да замени липсата на важен за теб човек, камо ли това биха могли да направят предметите. Може би се свиква с липсите или пък не.
За да усетиш нечия липса е нужно той да се е докоснал до теб, да е или да е бил част от живота ти, значителна част. "Липсваш ми" казвали ли сте го на някого? Показвали ли сте на някого, неговото силно присъствие в живота и в душата ви? "Нямане, отсъствие или недостиг на нещо." Недостатъчен си ми, имам нужда от още.. още от теб.
От липсването се замислих за взаимността в отношенията. Винаги съм вярвала в справедливостта във всяко едно отношение. Но не, няма справедливост. Често сме готови да дадем цялия свят, всичко свое на човек, който дори не забелязва присъствието ни. Можем ли да виним човека, станал обект на нашите емоции. Не. Не можем да искаме от някого да контролира чувствата и емоциите си. Толкова е трудно и деликатно. Всяка привързаност може да е грешка.. Грешка от която дълго няма да може да се отърсим.
Човешките чувства са в обширен спектър. Любовта не винаги е просто любов, омразата също. Няма само черно и бяло. "Аз те харесвам само като приятел..". Да, харесвам те. Ти си забавен, умен и приятен, но... не те обичам. Но да речем, че това, което и двамата души изпитват е любов. Но както се казва в една френка поговорка, винаги единият подава бузата, а другият целува. Както правим, ако осъзнаем, че ние сме този, който целува, този който обича повече. Лично аз се плаша, когато изпитвам по-силните чувства. Всеки би могъл да се възползва.. Чувствам се уязвима, несигурна.
Изникват ми някакви откъсначни мисли хаха. Хубаво е когато има хора, които с малки свои дейсвия да изпълват деня ти ^^ Но колко е лошо, когато не ги получим. Изнервящото напрежение при недостига на внимание. А замислих се и колко важни са думи произнесени от точно определен човек. Колкото и незначителни да са те по принцип, произнесени от някой специален добиват онази вълшебна сила да ни накарат да се усмихваме и да светим. Нещо малко и незначително, но от сърце.. неочаквано и :О :))) Малката дума, топлеща душата ти седмици... Моите запаси вече тлеят, малко живот им остана. Започва да става студено, но се надявам да дочакам "пламъчето" преди да се вкоченя изцяло..

Pieces

Здрачът отново се прокрадваше незабелязано през шумните улици на града. Скоро нощта щеше да настъпи – чакана от някои, проклината от други. Косо падащите лъчи на слънцето осветяваха малката спалня на Ирина. Както обикновенно по това време тя беше седнала пред кръглото си огледало и се приготвяше за дългата нощ, която я очаква. Огряна от светлината тя изглеждаше още по-красива. Всеки детайл по външния й вид беше изпипан до съвършенство – красиво падащи черни къдрици, нежна и мека бяла кожа, извити ресници, подчертаващи тъмно сините й очи, черна сатенена рокля и изящен маникюр. Всеки я забелязваше, когато минеше покрай нея. Такава красота рядко оставаше неоценена. Въпреки идеалната си външност в очите си тя таеше тъга и болка. Но защо? Нима нещо й липсваше? Нима нямаше всичко – пари, младост, красота, власт... Това, което й липсваше беше щастието. За последно го беше изпитала преди 5 години. Време, в което не беше „страшната мацка”, по която всички въздишат, а бе просто Ирина. Невзрачното момиче вечно забило поглед в земята. Тя и тогава имаше същите нежни черти както сега, но никой не ги забелязваше под широките дрехи и вързаната на конска опашка коса. Не привличаше внимание, но нямаше и желание да го прави. Ежедневието й беше сиво и еднотипно, но всичко се промени, когато се появи Той. Човекът, който я намери, когато никой друг не я търсеше, който видя светлината, която носеше в себе си, без да се интересува, дали дрехите й са маркове. Ирина не искаше да си позволи да вярва, че това е истина, знаеше колко прозаично и пошло място е светът. Знаеше, че момиче като нея не може да впечатли някого, камо ли той да се влюби в нея. Но цялата й същност беше зажадняла за нежност и обич. Тя му повярва, даде му цялото си сърце - единственото, което имаше. А той й го върна разбито на парчета – малки и нащърбени, непозволяващи й да го „сглоби” отново. Светлината, която грееше в душата й бавно угасна и тя се правърна в момичето, което сега ще оглеждаше в огледалото – бездушна кучка. Всяка вечер старателно подготвяше маската си на „идеалната жена”, зад която криеше страданието си. Всички виждаха само онова, което искаха да видят – красотата й.
И последната звезда изгря на небосклона. Ирина с плавно движение на четката постави последните „щрихи” на макиажа си. Нейният час беше настъпил. Тя щеше да излезе сред онази безкруполна маса от хора, там където всеки търси забавлението, но никога не намира щастието. Това беше един от капаните на големия град. Вечна самота и неудовлетвореност добре замаскирани с щури купони и безразборни връзки за една нощ. Там и Ирина „давеше” своята умираща душа. Тя нямаше какво да даде, всеки следващ щеше да получи все по-малко парче от нейното никому ненужно сърце. За това тя просто даваше тялото си. А ако някой поискаше нещо повече, тя му причиняваше онова, което бяха сторили и на нея – мечтите се разбиваха пред очите им. Ставайки бавно от стола, тя събори стара снимка. Не я забеляза и с трясък излезе от стаята. Получилото се течението обърна снимката – красивите му кафяви очи контрастираха на бялата кожа и светлокестенявата коса, а Ирина светеше от щастие до него. Въпреки времето, което беше минало и въпреки всички мъже, които й бяха предложили любовта си, тя пазеше всяка малко парче от разбитото си сърце само и единствено за него...

***

***
So give me something to believe
Cause I am living just to breathe
And I need something more
To keep on breathing for
So give me something to believe
***

заглавие

Исками се да легна и да спя, ама дъъъълго и като се събудя всичко да си е на мястото, да нямам тъпи натрапчиви мисли и да няма неща, които да ме дразнят. Искам да си остана сама, да легна на средата на стаята на кълбо и да не мръдна. Баси простотията, баси тъпия ми живот, баси тъпите хора. Ама не то никой не ми е виновен, сама си правя всичко. На моменти много ми се иска да си живея някъде сама с въображаемите си приятели. Те ще ме разбират и ще правят каквото искам. Сууупер ще е яко. Колко по-апатично трябва да ми стане, че съвсем да не ми пука за хората. Ама за никой. Трябва съвсем да се изключа, но тъпия шалтер го няма. Много лесно е да се вкараш във филма за хубави работи, но когато трябва да си втълпиш, че не ти пука за някого, че е тъп балък защо по дяволите НЕ СТАВА. И защо тъпите хора не ми отговориха на смс-ите. Да, да ясно всеки има право да си реагира както иска.. Дам ама на мене ми стана тъпо. Не и най-лошото е, че не е заради шибаните 13 стотинки. Мамка му... Искам да не съм си вкъщи сега и да не забивам и да не си изливам злобата. Всъщност не знам какво искам, не искам и да знам какво искам, защото не трябва да го искам. Мамка му, мамка му, мамка му. Колко ли пъти ще мога да изпсувам на един ред? Писна ми. Дали мога да скъсам със себе си? Да си кажа чао и айдее майната ти тъпо, забило, смотано Аз. Много ти здраве. Не знам кого да нареждам себе си или другите. Все ми е едно всъщност... просто ще си нареждам. Ще хейтвам якооо. Искам някой да ми се обади по телефона ии да ми говори. Знам ли.. Искам да се разходя. Искам някой човек, ама искрен човек да дойде и да ме прегърне и да ми каже "Майната им на другите имаш си мене". И какво ще направя аз още повече ще си обърна гърба към другите. Еми да и те ще кажат "ами майната ти и на тебе". Нормално. Ужасно много ми се мрънка :Х. Ей така да си пиша глупости. Баси тъпия, безсмислен ден. Чак ми се иска да почна даскало. Да там поне се виждам с хора, общувам с тях и те с мен (по задължени или не, ама общуват). И какво няма угодия. Сама ли искам да си кисна или да общувам с хора. Оф това е най-безсмисленото нещо,което съм писала. Ии си пуснах Слави "Нека само за последно да помоля откровено само миг да спрееш МОЕ ЩАСТИЕЕЕ" Ха няма дори кого да помоля да спре. Трябваше да си пусна филм и да гледам как хората живеят. Ами да може и да науча нещо. Ще си легна да спя и утре ще стана да уча. И какво като никой не се сеща за мене дори по празници. пфф "Вече няма път, а само следи" (мюзик) Абе днеска четох в космополитън някакви съвети - след раздяла имало много мъже навън (то, че има, има ии.. какво от това), жената трябвало да изисква дъра бъра... и какво да си остана с изискването. А сетих се още нещо, което искам да си говоря с някого цяла вечер, докато не изгрее слънцето. Ама наистина да имам какво да си говоря, не просто ей така за да има. Искам да гледам луната и звездите. Забелязала съм, че когато не искам нещо да се случи най-вероятно то ще стане, нооо когато искам нещо (нали не говорим да завалят бонбони или да се оженя за вампир) да речем някой да комуникира с мене илиии да има НЯКОЙ ест няма да стане. ЗАЩОТО ТАКАА. И ще си стоя самичка и ще си пиша блог ииии ще стоя във фейсбук иии ще слушам радио. Ама аз съм супер забавен човек защо ли никой не го забелязва хмм. Май скоро ще спра да пиша, чее.. много стана. Тъй де много простотия стана. Ама мисля, че и още мога да пиша. Слушам Stop and Stare :
Stop and stare
I think I'm moving but I go nowhere
...
You start to wonder why you're 'here' not there
Мхммм хиър не ми харесва в момента. Знам, знам нищо не е толкова черно, колкото го виждаме. Ясно. Утре това ще ми се струва супер тъпо, но трябваше да пиша някъде.. Айде ще лягам, утре всичко ще е (SUN) нали?

2009

Днес свалих календара за 2009 от вратата си. Поглеждайки го, видях всички онези приятни и не толкова приятни моменти, случили се през годината. Няма как дойде момента, в който и аз да си направя равносметка за случилото се и за онова, на което ееййй толкова малко му оставаше да се случи хаха. Честно казано искаше ми се тази равносметка да я направя с някого, а не тук, но явно ще се пише х).
Е мина цяла година, 12 месеца, 48 седмици, 365 дни.. и все пак всичкото това време буквално отлетя. Пред очите ми е миналогодишното посрещане на Нова година и онзи хубав тост "За приятелите", банана, автомонтьора, Хосе.. Помня колко слънчев беше първия ден от новата година. Тя започна добре и така и завърши.
Помня ходенето в НТС, приготвянето за панаира. Ах, панаира. Това е нещо, което се помни. Красивият Пловдив, учтивите хора, многото фирми на панаира и разбира се наградата ни. Беше толкова невероятно, че спечелихме и за малко да не разберем. Всичките усилия, които положихме в този момент добиха смисъл. Аз до скоро грамота не бях получавала, а сега.. 2-ро място.
Няма да лъжа, че може би най-хубавата част от годината беше лятото. Много неща ми се случиха за първи път. Може би не беше така, както си го представях, но не съжалявам за нищо. Да, имаше много моменти на ядове и недоволство, но когато го погледна сега виждам само хубавото. Ех, мога да пиша мнооооого на тая тема, но.. всъщност не знам защо няма да пиша. Май ми се струва, че съм писала нещо подобно хаха. Ще започна да се повтарям. Мислех, че тея неща ще станат, когато съм на 17.. е така и се получи. Сещам се за едно пожелание за рождения ми ден от миналата година в общи линии беше, че 17 били най-лудите години. :)
Е започна учебната година.. последния първи учебен ден. Имахме тоооолкова много свободни и разбира се имаше много ходене в морската хаха. Ходихме на екскурзия до Търново. Прекарахме в Царевец 3 часа, определено е нещо, което си струва да се види. Ходих за първи път на дискотека и... хм не беше лошо хаха. Получих за подарък малка китарка, която и в момента нося. О да, още едно първо нещо.. кой какво ще пуши не го броиме (мюзик)
И октомври има 3 седмици, в които дни са задраскани. Дни, които ако можех щях и да скъсам, но няма как. И тук ми идват всички онея поговорки - "Не може да има щастие без мъка", "Всяко зло за добро"... Майната им на поговорките.
Иии рожденият ми ден.. Получих невероятни подаръци, много емоции.. Мога да кажа, че беше идеално. Да знаеш, че има хора, които биха направили всичко възможно за да се зарадваш и нещо да бъде специално за теб. Но и без гитар хироу, медалиона и букета, самото им присъствие би било подарък. Едва ли ще мога да го напиша, така че да не звучи лигаво и префърцунено. (и все пак ще напиша, че ми стана много мило х)).
Съвсем скоро излизах и с братовчедите. Не бях излизала така с тях. Беше една много приятно вечер и сигурно в близкото бъдеще няма да се повтори. Още от сега разбирам, че липсата им ще я усетя :/. Е, ще се видим... след 1,2,3 години.. супер.
Изпратихме старата година с всичко лошо и хубаво, което се беше случило. Вървенето в дъжда, рождените ни дни, чайовете в Амазонията, среднощното къпане.. Останах с чувството за удовлетвореност. Надявам се и 2010 да е успешна, пълна с много забавление, абе най-вече да е УСПЕШНА (т.е. да вляза, където искам (след като реша къде е това)) и да се отдадем на едни луди, бурни студенски години х)