Чао, чао

Не искам да правя този разбор, но мисля, че трябва поне тази година наистина да я изпратя. Да я изцедя, да я разфасовам и да взема всичко полезно, което мога от нея. И да я оставя захвърлена някъде. Ненужна, изхабена и най-важното минала.

На шега ми казаха, че 2011 година за мен е била годината на загубата. Всъщност губейки маловажни вещи и притежания губех хора, моменти и събития. За мен годината започна тежко с нещо, което още не мога да осъзная и приема. Със загубата на един от най-ценните ми хора. Със загубата на част от мен. С много болка. И не мога да опиша с думи, онова което ме оставя безмълвна и притиска буцата в гърлото ми. Няма да принизя с мижавите си и негодни думи истинското възхищение и любов. Ще ги оставя в мен заедно с тъжата и непреодолимата загуба. Загуба. Под черните буци пръст, в дълбоката тъмна яма остана детството ми, хилядите игри, детският ми смях, най-искрената привързаност, най-силната любов. Остана моят герой. Остана част от мен. Човек се учи да става по-силен или просто се научава да се преструва на такъв по-добре.
Загубих представа, за това какви са станали хората около мен. Загубих образите от миналото, онези със светлите усмивки и шумния смях. Вече нямаше какво да ги свързва с реалността. Връзката я нямаше. Срещу себе си виждах хора, отдадени само и единствено на себе си. Хора без уши, очи и усти. Или по-скоро хора без желание да слушат, без нуждата да виждат и без смисъла да говорят.
Загубих си времето и загубих представата си за него. Прекарване на дълги дни без спомен за тях, без останала следа.
Загубих и желанието си да се бунтувам. Примирих се с решенията си, колкото и грешни да бяха те, колкото и никакво усилие да бях вложила в тях. Там съм. По-скоро тук съм и май скоро няма мърдане. Като с плаващите пясъци - колкото повече се съпротивляваш, толкова повече затъваш.
Загубих някого, когото май губех от много време. Или трябваше да загуби преди много време. Усещането за окончателност ме кара да мисля, че това е точката. Няма да кажа, че мисля, че е за добро. Не смятам, че е така. Само знам, какво усещам. Изплъзването, промяната и заместването.
Загубих способността да усещам хората и събитията. Нося се на някъде и чакам нещо-си-да-се-случи. И да мине. Да мине както мина и годината, както мина и предната.

Загубих много от себе си, много от нещата, които изпитвах, много от хората, които прегръщах силно до себе си, много от щастието, много от емоциите.
Загубих си и портмонето и телефона. Върнаха ми ги. Тайно се надявам някой да ми се обади и да ми върне важните неща. Пари и говорене по телефона пак щях да си намеря.

Мили хубави неща от 2011, не ми се сърдете, не съм ви забравила. Помня много рожденни дни, палатките на плажа, много къпане в морето. Дъхът на лятото, който тази година ме заля и не исках да го сменят със студа на есента. Няма да забравя, че постигнах нещо за себе си. Че се усъвършенствах. Мога да карам кола (мога.. легално). Помня пътищата, които пропътувах. А те хич не бяха малко. Ходих на нови/стари места. За да бъда с нови/стари хора. Исках да пътувам и ... пътувах :) Преодолях страха си да завържа разговор първа... дори и по фейсбук. Пътувах сама. Ходих на курс по актьорско майсторство, бях в телевизионно студио, ходих на кръжоци по фотография и рисуване. Ходих на мнооого дискотеки и пих мноооого всякакви неща. За първи път пих в морската и... успях да се напия. Успях да науча много нови неща и да прочета (сравнително) много книги. Разбрах колко МНОООООООГО мога да бъда щастлива. :) Видях, че въпреки всичко още има хора, с които да вървим по един път, в една посока и въпреки обстоятелствата да ни е добре. Получих невероятни подарици. И да.. станах на 20. О БОЖЕ... на 20. Това не знам в коя част на публикацията трябваше да бъде :D Направих първата си пиянска грешка.. Тежки вечери и тежки сутрини. Имах изключително приятни моменти с хора, от които не очаквах дори приятен разговор.. Не изпълних всичко от списъка си, НО трябва да остане нещо и за предстоящата година :)

След този изключително дълъг пост (който ни най-малко още не е приключил)ми остава само да си пожелая нещо.. Защото хората вече ми пожелават скучни и прагматични неща. А аз искам да си пожелая една магическа година, да успея да се ъбгрейдна още, да успея да прекарвам повече време с хората, с които искам да съм и които обичам, да си спомня какво е да обичаш и как се прегръщаха хора, ама не онова фалшивото, а онова с желанието, да съм щастлива.. истински, всички около мен да са много здрави и аз покрай тях също, да намеря онзи човек, който търся и който също търси мен.. най-добре да се намерим взаимно. И на последно място ще си пожелая вяра и надежда, че имам нужда.

Чао, чао 2011 :)

Трих, трих, много трих.
Но в общи линии исках да кажа това:

А да... и тази песен ме разплака.. :|

Край на това жалко подобие на публикация.

Тъмно е

Бягаш в тъмна, непрогледна нощ. Не знаеш къде си, не знаеш как си стигнал до тук. Какво има пред теб? Какво има зад теб? Спираш се и усещаш как страхът сковава краката ти. Чуваш гласове. Някои са ти до болка познати, други чуваш за пръв път. Шепот в ухото ти или далечно ехо идващо сякаш от миналото. Усещащ, че наближава нещо и всичко рязко утихва. Просмукваща се мъртвешка тишина. И крясък, който никога няма да забравиш: ПРОДЪЛЖАВАЙ НАПРЕД. А къде е напред? Коя е правилната посока? Какъв е този път? И краката ти механично започват да препускат в нищото. Празнота.
А можеше просто да отвориш очи, защото не беше нощ.
И можеше да видиш, ако не те беше страх.
Можеше да е различно.

Но за сега.. стисни очи и бягай.

Загуба

Днес загубих себе си. Може би малко повече буквално, отколкото преносно. Изгубих онова, което потвърждаваше, че аз съм... ами аз. И сега какво съм? Коя съм? Сега съм никой. Не мога да докажа противното. Загубих самоличността си. Купчинка вещи, картончета. И вече съм нищо.
Вече ме няма. Няма да търся символиката. Но вече знам. Всъщност отдавна изгубих себе си.

Дайте ми

Дайте ми облаците. Дайте ми полянка под тях. Дайте ми небе. Дайте ми поточе. Дайте ми спокойствие.
А аз ще ви дам щастие. Истинско.
Това искам.

Нямаш

Сърцето ти се дави в черната тиня на делника.
Мъчи се да изплува от него и да си поема дъх.
Скоро тъмнината ще го покрие и ще е по-добре така.
Няма друго какво да му дадеш.

3

За да има
за да няма
за да сме.
Да сме далеч
да сме първите
да сме единствените
да е късно
да е невъзможно
да ни тежи
да няма смисъл
да е смисълът
да е всичко
да е нищо
да е това, което е...
...за да ни има.

shity heart

Не знам какво става в сърцето ми. Не знам какво става в мислите ми. Не. Знам. Какво. Става. Не знам как да се държа. Не знам. Накъде сега?
Лятото си отива и ми е мъчно. Не за него, а за липсите. За гадните липси и за незнанието ми какво да правя с всичко, което остава в мен. И с мен, която остава. Писнало ми е. Някой се е изачкал в сърцето ми и трябва да почистя. Или да го оставя така. Сигурно ще го оставя така.

Нека всички си тръгнат, нека заминат и си живеят живота, нека са щастливи, нека са добре и нека нищо не им липсва. Но нека не оставят следа от себе си в мен. Защото сега не мога да съм повърхностна. Сега боли. Сега е тягостно. Сега е драма. Сега е тъга. Сега е край. Сега е сбогом.

И наивно, със сълзи на очите, на автогари, жп гари, спирки ще бягам след автобуси, влакове, маршрутки и ще викам с пълно гърло, ще моля. Не си отивайте, останете, не ме оставяйте. И може би някой там ще каже, ще обещае да се върне, ще каже, че всичко ще е като преди, че всичко е за малко.


Реалността е друга. Само ти се въртиш около своята вселена. Около своята болка. За хората тя е смешна и необоснована. Ще прикриеш с изискан френски парфюм ачканото в сърцето си. Ще му нарисуваш сърчица и звездички. И ще се усмихнеш. Ще се направиш, че нищо не достига до теб и света ти. Защото и ти не знаеш, кога всъщност нещо стигна до там? Не знаеш какво е и как ще излезе, ако покажеш най-голото и уязвимото си. НЕ ЗНАМ.

И ти лято - тръгни си. Знам, че ще дойдеш и догодина, но няма да си същото. Ще си друго, различно. Може би хубаво, може би не. Но аз ще те чакам и ще ми липсваш. Ще се правя, че не си ми необходимо и мога да си продължа бързо и безпроблемно. Ще те игнорирам и ще се сещам за теб рядко, за да не ме разсейваш от сегашния момент. Ще се отнасям зле с теб, защото не знам какво друго да правя. Защото просто нищо не знам.

Стига с глупави метафори.
Всъщност исках да кажа нещо просто, единственото което разбирам:
липсвате
ми.
чао

Боклук

Преглъщане на бодливи, кървави буци от истини. Продиращи гърлото, после хранопровода и накрая стомаха. И после си излизат по естествения начин - лъжливо украсени и пропити с аромата на мъртвите надежди. А този мирис не се заличава толкова лесно. Оставя диря след себе си. Понякога някой успява да я долови, но кой тръгва след вонята? Кой иска да се рови в чуждия боклук? Всеки обича своя собствен. Въргаля се в него. Поглъща го отново. Изхвърля още по-голям боклук. Понякога имаме само него. И го прокарваме през себе си отново и отново, и отново.
Оставих малко от своя боклук. Да си тъна в него след време. В цинизъм и вулгарност. В черно-бяла картина. В размазан негатив. Без поезия. Без драма. Без.

Hell

Твоят Ад. Онзи, от който не можеш да се измъкнеш, онзи, чиито порти са широко отворени. Единственият, персоналният, ужасяващият. Пържиш се в огъня, който сам си запалил и подклаждаш. И малките дяволи, родени от собственото ти болно съзнание, режат парчета от мъртвата ти плът . И този Ад носи твоето собствено име, носи твоя лик. Подиграва ти се със собствената ти мазна усмивка. Няма да си тръгнеш – нямаш нищо друго. Имаш само себе си и ада в душата си.

Ноу плейс

Няма място. Всичко е толкова празно. Празнината е заела всичко.

Няма място. В, под, над, до, върху, срещу.

Няма място. А кой ли го и търси?

Няма място. В пространството и времето. В мислите и мечтите. В съня и реалността.

Няма място. От глупостите пазени с години.

Няма място. Егото ти е навсякъде.

Няма място. Прахът на забравата е покрил всичко.

Няма място. Купчина вещи в ъгъла.

И в този ъгъл ще се облегна уморено и ще чакам да се намери място. Сама не мога да си го изровя и да пасна в него. И до купа с книги, дрехи, моливчета, острилки, непищещи химикали, стари листи ще застана и аз. Ще чакам деня на страшния съд, в който ще се реши и моята съдба - ще остана ли или ще се захвърля.

23.06.11

Далеч от вечността

Никога нищо няма да е като преди. Всеки следващ миг ни отдалечава. Отблъсква ни.
Използвам хората като носни кърпички. Употребявам, сгъвам ги няколко пъти и си ги прибирам в джоба - за всеки случай. В тях попивам капки невинност, грях, самота, надежда или просто пиянското си отчаяние. И забравям. Няма и какво да помня.
Свиква се. С тръпчивия вкус на алкохола, с дима от цигарите, с хората еднодневки. Свиква се с липсата на смисъл и дълбочина. Свиква се с отвращението и погнусата при всеки поглед в огледалото.
И търся нишката, която ми се изплъзна.
Ще я намеря.
Трябва да я намеря.

It's been a while
Since I could hold my head up high
and it's been a while
Since I first saw you
It's been a while
since i could stand on my own two feet again
and it's been a while
since i could call you

Сега

Моето Сега. Искам да е добре, да е щастливо. Гледам го като детенце - радвам му се, обичам го, въпреки че страшно много ме изнервя и отчайва. Но си е моето, моето Сега и нямам друго. А то иска много неща от мен, неща, които не мога да му дам. Мъча се и му обещавам, поставям срокове, които не изпълнявам. То чака и се взира в мен с молещите очи на някой, който има само желания. Искам да му дам всички цветни, усмихнати, весели, незабравими моменти, но не мога. Все бързам на някъде и нямам време за него. То скоро ще порастне в едно зряло Минало и ще ме напусне - недоволно и мрънкащо, че нищо не съм му дала. Ще се опитам да не му досаждам и да не го търся често, защото вече е пораснало и си е тръгнало от мен. Тайно ще поглеждам дали е добре и дали още не е изчезнало на някъде. Ще имам нови грижи - Бъдещето. То ще расте и ще идва с първите си стъпки към мен. С доверчивата си усмивка и пълните с надежда очи. Наблюдавам го как пристъпва към мен и.. се плаша, но искам да дойде по-близо и по-бързо. И да се превърне в моето малко Сега. Всичко ще се повтори, потрети... До онова последно Сега, което тръгвайки си ще ме вземе със себе си и ще отидем там, където Времето спи.

не

Непотребен. Ненужен. Нежелан. Неискан. Некачествен. Несполучлив.

Не можеш да се справиш. Не знаеш защо. Не ти се получава. Не вярват в теб. Не правиш опити. Не си доволен. Не те искат. Не си достоен. Не си желан. Не спираш. Не те търсят. Не искат да си говорят с теб. Не знаеш как да се държиш. Не мърдаш. Не дишаш. Не правиш нищо. Не те боли. Не искаш да знаеш дали те боли. Не си тук. Не си там. Не си на мястото си. Не знаеш имаш ли място. Не знаеш имаш ли смисъл. Не искаш да мълчиш..отново. Не казваш нищо смислено. Не знам дали СЪМ.

"Не си.
Няма и да бъдеш."

Отвори очи

Искам да отворя очи.. да прогледна.. да видя себе си. Да видя хората, каквито са - без маски и излишни драми. Да погледна ситуациите отстрани като случаен минувач. Не мога, а май и нямам желание да виждам ясно. Когато всичко е размазано и неясно, като в маслено платно, аз мога да начертая контурите, да ги поставя там, където искам да ги видя. Рисувам гротескни образи и ги представям за истина. А къде ли е тя? Някъде посредата между размазаните щрихи и изкривените рамки. Просто трябва да отворя очи, не само да погледна, но и да видя.

I'm not asleep but I'm not awake..

Поглед

...Той й носеше мушкато. Тя имаше към десетина, но обичаше цветята, а обичаше и него. Той се будеше всяка сутрин от 25 години до нея.. и се будеше с усмивка...
...Автобус, целувка, раздяла. По устните си още носеше вкуса й. Щеше да й се обади след час и 42 минути. Не искаше да досажда, но усещаше липсата й...
...Уморено палеше поредната последна цигара. От утре ги спираше. Не, още от днес. Беше обещала, а и вече не подхождаше на възрастта й...
...Рязко натисна съединителя на своето ново Ауди С7 и превключи на четвърта. Още му се радваше. Беше й подарък от гаджето. Синините по ръцете я боляха, но нали поне я подсигуряваше...
...Адреналин и еуфория. Беше викал час и половина за любимия отбор. Винаги е обичал футбола, но никога не е бил достатъчно атлетичен за да го играе...
...Трета поредна вечер вземаше допълнителна нощна смяна. Отпуснат в автобуса отново мислеше как да скалъпи бюджета. Токът за март още не беше платен...
...По пижама и треперещ, търсещ пътя към дома. Дали го бяха изгонили или сам беше тръгнал и той не помнеше. Спомни си само научения на изуст адрес и се качи в автобуса...

И падащата мъгла ще ги обгърне. Толкова различни, толкова далечни. Ще преплитам измеслените им делници и съдби, ще искам да греша за тях, ще искам да съм права. Реалността ще оставя зад себе си, защото там хората в автобуса, на спирката, по улиците са просто част от масовката. Липстват неосъществените мечти, желанията, стремежите, потиснатите страхове, успехите. И ще погледна хората, и макар да ги виждам единствено в мислите си, ще ги видя пълноценни. Истински.

Left behind.

„Окаяното същество има нужда да срещне друго, още по-окаяно същество, за да бъдат щастливи заедно.”
Максим Горки, „На дъното”

Обичам случайно намерените цитати, когато и където не ги търся.
Трудността да подредиш объркани мисли - да оставиш
излишното и да изхвърлиш
потребното
.

Кутийчица

Имало едно време едно ковчеже, даже май било кутийка, мъничка кутийчица. Всеки идвал до нея, разглеждал я и понеже тя изглеждала много здрава те решавали да оставят в нея част от важните неща, които носели - своите тайни. Идвали различни хора, от различни краища и й поверявали своите ценности. Кутийката все повече се пълнела и пълнела, а както знаетя тя била много мъничка, но побирала много тайни. Понякога и самата тя полагала нещо свое. Дошъл моментът, в който повече нямало място! Всяко ъгълче и спотаено кътче били препълнени. В мига, в който кутийчицата се опитала да постави нещо, разбрала че била пълна. "Но как така?" - зачудила се тя, "Нима може да няма място в мен, а аз да усещам празнина там, където лежат всички тези ценности?". Много натъжена тя започнала да се упреква, да ненавижда лакираните си стени, медното си катинарче и покритата с плюш вътрешност. Минало се дълго време. Щот нямало място в нея, тя станала непотребна. Забравена на тавана, кутийчицата, покрита с прах, тъжала сама. И точно, когато била загубила всякакви надежди, че някой ще се сети за нея лъч светлина я облял. Някой я взел, избърсал прахта, полирал я и извадил всичко, което тя дълго пазела. Изведнъж тя се почуствала като най-пълната и най-специалната кутийчица на света, без да знае защо.Но тогава видяла - някой бил сложил малко, червено, стъклено топче. Но не какво да е, а топче специално за нея... И кутийчицата разбрала защо е усещала празнината преди. Всеки оставял в нея неща не заради самата нея, а просто защото нямало къде другаде да се оставят. И пазейки своето топче, тя никога повече не почуствала празнината отново...
А може би няма хепи енд, може би кутийката още си стои покрита с прах, пълна с излишности, които дори собствениците им не искали да държат в себе си.. А може би няма малко стъклено топче, а може би и кутийката е обикновено ковчеже. Глупава кутия...

I can't remember...

Изплушав от мрака на най-съкровените си страхове и продължаваш по инерция на ръба между реалността и илюзията. Скоро двете понятия съвсем се сливат и губиш представа за това дали вижданото е истина или плод на болното ти, потиснато съзнание. Спиш и търсиш отговори, жадуваш за почивка. Будиш се, а сънят продължава. Всичко се размива в наплесканата картина на делника. И тогава успяваш да ги разграничиш - само в страната на сънищата всички ковчези, умиращи хора, блъскащи се коли и тъмнина успяват да те хвърлят в истеричен ужас. Отвориш ли очи няма място за грешки и болка, има само напред и нагоре, усмивки и забавление, успехи. Денем преглъщащ себе си за да може нощем да изстрадаш и най-лекото обождане с игла.
" .. човек познава доброто, въпреки че волята му не се подчинява, и той прави това, което не би искал да върши. Тази раздвоеност на човека Августин нарича болезнена душа, неподчиняваща се сама на себе си."

Old but the same

Шумът на големият град я обгръщаше. Тя толкова бе свикнала с него, че той по скоро беше приятен фон, отколкото дразнещ звук. Нощта беше приятно хладна и тя зарови ръце дълбоко в джобовете на черния си шлифер. Напрегнатите й мисли прозираха на лицето й. До сега не беше забелязвала колко щастливи двойки бяха насядали по пейките на спирката. Не искаше да слуша, но ги чуваше. Чуваше онези сладки думи, които си разменяха, чуваше нежното докосване на устните им, лудешки препускащите им сърца. Ледена вълна на самота я заля. Огледа се и забеляза, че всички около нея бяха по двойки, независимо дали бяха приятели или нещо повече. Това чувство й беше добре познато. Знаеше че никога не е сама, но усещаше вечното присъствие на самотата. Искаше й се да избяга от там. Но нима така щеше да избяга от себе си? От проблеми, от мислите, от липсите.. Не, те щяха да я следват навсякъде. Пролетта наближаваше и всичко и всеки се събуждаха да посрещнат първите лъчи на слънцето. Във въздуха се носеше аромата на събудилите се хормони, носеше се усещане за любов. Тя виждаше как те имат онова, което тя тайно желае, но не успява да получи. Тя не искаше да вижда как влюбените младежи изпращаха своите половинки, как чакаха те да им помахат през прозореца на автобуса. Знаеше, че никой няма да я изпрати, че никой няма да усети липсата й. Пред нея минаха момче и момиче хванати за ръце. Това събуди спомените в съзнанието й. Усети как ръцете й изтръпнаха, как студът ги обгърна. Топлината и нежния допир бяха само спомени, който за пореден път я измъчваха. А мислеше, че е притъпила болката, че е притъпила усещанията... Стискайки малките си ръце в юмруци се опита да приглуши усещанията. За щастие нейният автобус най-после дойде и тя с бърза крачка се качи в него. Беше светло и статично. Нямаше романтика, а само изморени и износени лица. Всеки беше потънал в проблемите си, обмисляше деня си. Тази така ежедневна обстановка я ободри. Нямаше го сладникавия ,изпълнен с любовен елексир, въздух. Нямаше я наелектризираната от страст атмосфера. Не. Тук тя беше част от тълпата, сливаше се идеално. Когато отново се озова навън й се прииска да не се прибира точно сега. Искаше й се да се разходи. Да остане под нощното красиво небе още малко. Но нима красотата на звездите може да бъде усетена от сам човек? Тази красота видяна в очите на друг е онова, което искаше тя. Но за пореден път пое добре познатия път към дома. Сама, вперила поглед към звездите, чудейки се дали някой някъде там не ги гледа също в този момент.

03.03.2010