Муза..

Музата ми я няма. Тръгна си със.. знаеш кого. Сега са останали само празни шотчета за текила, бегло познати лица и характери, цигарен дим, замайващ не само главата, но и съзнанието ми и разбира се останах аз. Препълнено е, но е някак самотно. Града става все по-коледен, но коледния дух го няма. Само светлините напомнят, че идва празник. Хората са все същите - тъжни, сами и уморени. Градът е мястото с много обитатели, но и с най-много самотни души. И ти бродиш сред него и търсиш или се примиряваш. Сливаш се, а понякога се поражда желанието да изпъкнеш. Движиш се с масата, чакаш на светофарите, усмихваш се на хора, чиито имена са бегло написани с воден знак в ума ти. Чакаш. На опашката за банани, автобуса , колите, пешеходците, съдбата, истината, спасението, промяната, Него, Нея. А докато чакаш там някъде часовникът отмерва поредните пропилени в чакане минути. Бие камбана, а звънът й не те събужда от дълбокия опияняващ сън... Та така де аз музата си търсех..

Разговор

Да видиш своите надежди в нечии други и да откриеш, колко напразни са били. Да видиш нечие смачкано достнойнство, толкова приличащо на твоето. Да разбереш как думите "липсваш ми" са били толкова излишни, както бяха и твоите. Да виждаш как всяка мила дума е опора, тъй познато. Да чуеш и двете страни и да се зачудиш, какви ли истории са се говорили за теб. И не искаш да се замисляш, но просто знаеш. Знаеш и края, но ще го премълчиш, никому не е нужен сега.