Шумът на големият град я обгръщаше. Тя толкова бе свикнала с него, че той по скоро беше приятен фон, отколкото дразнещ звук. Нощта беше приятно хладна и тя зарови ръце дълбоко в джобовете на черния си шлифер. Напрегнатите й мисли прозираха на лицето й. До сега не беше забелязвала колко щастливи двойки бяха насядали по пейките на спирката. Не искаше да слуша, но ги чуваше. Чуваше онези сладки думи, които си разменяха, чуваше нежното докосване на устните им, лудешки препускащите им сърца. Ледена вълна на самота я заля. Огледа се и забеляза, че всички около нея бяха по двойки, независимо дали бяха приятели или нещо повече. Това чувство й беше добре познато. Знаеше че никога не е сама, но усещаше вечното присъствие на самотата. Искаше й се да избяга от там. Но нима така щеше да избяга от себе си? От проблеми, от мислите, от липсите.. Не, те щяха да я следват навсякъде. Пролетта наближаваше и всичко и всеки се събуждаха да посрещнат първите лъчи на слънцето. Във въздуха се носеше аромата на събудилите се хормони, носеше се усещане за любов. Тя виждаше как те имат онова, което тя тайно желае, но не успява да получи. Тя не искаше да вижда как влюбените младежи изпращаха своите половинки, как чакаха те да им помахат през прозореца на автобуса. Знаеше, че никой няма да я изпрати, че никой няма да усети липсата й. Пред нея минаха момче и момиче хванати за ръце. Това събуди спомените в съзнанието й. Усети как ръцете й изтръпнаха, как студът ги обгърна. Топлината и нежния допир бяха само спомени, който за пореден път я измъчваха. А мислеше, че е притъпила болката, че е притъпила усещанията... Стискайки малките си ръце в юмруци се опита да приглуши усещанията. За щастие нейният автобус най-после дойде и тя с бърза крачка се качи в него. Беше светло и статично. Нямаше романтика, а само изморени и износени лица. Всеки беше потънал в проблемите си, обмисляше деня си. Тази така ежедневна обстановка я ободри. Нямаше го сладникавия ,изпълнен с любовен елексир, въздух. Нямаше я наелектризираната от страст атмосфера. Не. Тук тя беше част от тълпата, сливаше се идеално. Когато отново се озова навън й се прииска да не се прибира точно сега. Искаше й се да се разходи. Да остане под нощното красиво небе още малко. Но нима красотата на звездите може да бъде усетена от сам човек? Тази красота видяна в очите на друг е онова, което искаше тя. Но за пореден път пое добре познатия път към дома. Сама, вперила поглед към звездите, чудейки се дали някой някъде там не ги гледа също в този момент.
03.03.2010
