One

Какво правят хората в 4 сутринта? Някои спят, други купонясват, някои се въртят в леглото мъчени от безсъние. А аз ли? Моята гузна съвест ме буди и ме отвежда тук. А в 4 е толкова приятно. Градът е някак заспал. Поне за малко. Повечето хора са се прибрали от "вечеринките", а за работа е още рано. Но покоя не продължава дълго. В 5 с първите признаци, че слънцето е на път да се покаже, се събужда и градът. И всичко се повтаря. Но това е друга тема.
Толкова много има за изясняване, за уточняване, за казване, а "черновите" станаха прекалено много. Притъпени усещание, преглътнати желания, последни сили, прикрит страх. Трупаш, складираш и чакаш подходящия момент. Може да ти мине? Може да забравиш? Може проблемите магически да изчезнат? Знаеш отговорите и все пак ти е по-лесно да чакаш. И утре може би ще е по-различно. А някак по-вероятно е да е абсолютно същото. И търсиш надеждата, търсиш подкрепа. И се чудиш на кого можеш да се обадиш в 4 сутринта? Но няма да се обадиш, защото имаш прекалено много за казване, а пак няма да кажеш нищо. Ще успокоиш съвестта си за малко. Ще й хвърлиш пепел в очите, защото "така е по-добре", но тя май се опитва да ти каже друго. Говоренето не ми върви, но пък и Word файловете станаха прекалено много..

Is it getting better
Or do you feel the same
...


When it's one need
In the night


Did I disappoint you
Or leave a bad taste in your mouth
You act like you never had love
And you want me to go without
Well it's...

Too late
Tonight
To drag the past out into the light
...


Did I ask too much
More than a lot
You gave me nothing
Now it's all I got

Well we
Hurt each other
Then we do it again

You ask me to enter
But then you make me crawl
And I can't be holding on
To what you got
When all you got is hurt


One...life

One

Просто, защото обичам тази песен, а текстът й казва всичко по-добре отколкото бих го казала аз някога...

А не трябва ли да чакаме онзи,

2

Когато човек е сам, а не трябва да бъде, когато няма думи или поне няма подходящи такива, когато ти се иска да си другаде, но си у дома , когато ти се говори, а устата ти е "залепена" с мълчание, когато времето минава, а ти се иска да го спреш, когато миналото е по-добро от сегашното, когато някои подробности остават незапомнени, когато някои неща не стават както ги мислиш, когато ти остава само да продължиш, когато, когато, когато... А страшното е, че го няма продължението "тогава". А "когато" не е важно, то е просто реалност. Ако вдигах тост бих казала " За онези дни, които са по-специални от другите. За усещанията и спомените, които ни оставят. За надеждата, че ще се повторят. За днескашния ден!" Но не вдигам тост. Няма и повод. А можех да мина с текст от песен, толкова по-лесно. Хмм като казах песен...

Wish

What would you wish for if you had one chance?

Заспиваш ли, аз май че те събудих

Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?

Дамян Дамянов - "Приказка"

Нещо малко тривиално, нещо тъй познато.. Красотата на думите в пълния й блясък. <3

What do you mean?

Късно е. Не много, но за моето "аз", което е само със себе си е късно. Точно приключих с първи сезон на " Как се запознах с майка ви". Неочаквано, но факт изгледах цял сезон на някой сериал. И това някак не ми харесва. Не, много е забавно и всичко, но.. нима гледането на чуждите животи трябва да осмисля моя? Всичко и на всякъде е само любов, връзки, раздели, секс и... храна. Е, поне от последното разбирам. Как изведнъж всичко около мен се оказаха влюбени, правеха компромиси за "връзките" си, скъсваха и се събираха заради "силата на любовта"??? Нещо пропускам. Нещо не ми се занимава.
Наскоро гледах "Mr. Nobody". Няма да разказвам филма, но това, което ме обърка, но и прикова вниманието ми беше силната и до болка мъчителна любов на главния герой към неговата .. да речем половинка. Усещането за предопределеност, сигурността, че "това е човекът", жертвоготовността. Връзката между двамата беше представена по доста въздействащ начин. Болката, но и екстаза от съвместното им съществуване. Не беше лигаво, не, по-скоро беше помитащо и разрушително. Някак реалистично със своята нереалистичност. Явно любовта е това. Лично мен всичко това ме изплаши. Искрено. Стоях и си мислех, че това просто не искам да ми се случи. Да станеш роб на чувствата си. Да си толкова зависим от някога, че твоят живот да загуби стойност. Беше си страшничко. Може би разговорите с приятели от мъжкия пол, жертви на любовна мъка, също ми бяха повлияли. Разказите, за това как са готови да променят себе си в името на някакво момиче. "Групата на хората без достойнство". Те търпяха и търпяха, преодоляваха себе си в много отношения и са готови да се подложат на още по-големи, незнайно още какви компромиси и жертви. В името на любовта? Уоу, колко ли далечно ми е това... Страх ме е. Страхът да кажеш дори "обичам те", камо ли да позволиш на някого многократно да си играе на ластик с нервите ти. Страхът да изпиташ нещо, което носи колкото градивна, толкова и рушителна сила. Човек стояш срещу теб, на чаша бира, на труден за него разговор споделящ ти любовта си към момиче, което е най-добрия му приятел, което е любовта на живота му и което му е казало,че е скучен. Болката, но и надеждата, че все пак нещата ще се оправят. Думите "Аз я обичам ужасно много". Любовта била сляпа. А може би си има собствен поглед над нещата? Като невлюбен човек искрено не разбирам. Искрено се плаша. Искрено не ми се занимава със задаване на въпроси и с търсене на отговори. И сега като невлюбен човек ще си легна без дълго чакано лека нощ, без мисъл за някого, без нечие любовно признание. Та, лека нощ :)

Words

These words are all I have so I'll write them
So you need them just to get by

А май вече не само думите ми са излишни, ами и аз покрай тях.. а май и никога не съм била нужна.