Обърквация

Иска ми се да пиша. Да напиша нещо смислено, което да се получи добре. Не знам дали ще се получи. Не ми се пишат разказчета. В момента няма какво да ме вдъхнови. Дори сега не би трябвало да "драскам" в блога. В момента трябва да съм съсредоточена и да влагам усилия за евентуалното си бъдеще. Не ми се мисли за това. Искам толкова други неща, мисля за друго..
Мислех си за липсването и за взаимността. За липсите мога да говоря много. Усещала съм ги и още ги усещам. Най-трудна е липсата на някого. Липсата на предмети, на средства не е лесна, но ако трябва да я сравним с тази на даден човек.. Първата болезнена липса на някого усетих още в детството. Баща ми го нямаше с месеци.. Най-трудно е на рождените дни и по празници. Пазех писмата, които ми беше изпращал и когато ми домъчнееше си ги препрочитах :) Беше ми подарил и музикална кутия, всеки път, когато я отварях и чуех мелодийката се сещах за него и си поплаквах. Много добре знам какво е да исках да видиш някого, а да гледаш предмети, които ти напомнят за човека. Но нищо не може да замени липсата на важен за теб човек, камо ли това биха могли да направят предметите. Може би се свиква с липсите или пък не.
За да усетиш нечия липса е нужно той да се е докоснал до теб, да е или да е бил част от живота ти, значителна част. "Липсваш ми" казвали ли сте го на някого? Показвали ли сте на някого, неговото силно присъствие в живота и в душата ви? "Нямане, отсъствие или недостиг на нещо." Недостатъчен си ми, имам нужда от още.. още от теб.
От липсването се замислих за взаимността в отношенията. Винаги съм вярвала в справедливостта във всяко едно отношение. Но не, няма справедливост. Често сме готови да дадем цялия свят, всичко свое на човек, който дори не забелязва присъствието ни. Можем ли да виним човека, станал обект на нашите емоции. Не. Не можем да искаме от някого да контролира чувствата и емоциите си. Толкова е трудно и деликатно. Всяка привързаност може да е грешка.. Грешка от която дълго няма да може да се отърсим.
Човешките чувства са в обширен спектър. Любовта не винаги е просто любов, омразата също. Няма само черно и бяло. "Аз те харесвам само като приятел..". Да, харесвам те. Ти си забавен, умен и приятен, но... не те обичам. Но да речем, че това, което и двамата души изпитват е любов. Но както се казва в една френка поговорка, винаги единият подава бузата, а другият целува. Както правим, ако осъзнаем, че ние сме този, който целува, този който обича повече. Лично аз се плаша, когато изпитвам по-силните чувства. Всеки би могъл да се възползва.. Чувствам се уязвима, несигурна.
Изникват ми някакви откъсначни мисли хаха. Хубаво е когато има хора, които с малки свои дейсвия да изпълват деня ти ^^ Но колко е лошо, когато не ги получим. Изнервящото напрежение при недостига на внимание. А замислих се и колко важни са думи произнесени от точно определен човек. Колкото и незначителни да са те по принцип, произнесени от някой специален добиват онази вълшебна сила да ни накарат да се усмихваме и да светим. Нещо малко и незначително, но от сърце.. неочаквано и :О :))) Малката дума, топлеща душата ти седмици... Моите запаси вече тлеят, малко живот им остана. Започва да става студено, но се надявам да дочакам "пламъчето" преди да се вкоченя изцяло..