Сега

Моето Сега. Искам да е добре, да е щастливо. Гледам го като детенце - радвам му се, обичам го, въпреки че страшно много ме изнервя и отчайва. Но си е моето, моето Сега и нямам друго. А то иска много неща от мен, неща, които не мога да му дам. Мъча се и му обещавам, поставям срокове, които не изпълнявам. То чака и се взира в мен с молещите очи на някой, който има само желания. Искам да му дам всички цветни, усмихнати, весели, незабравими моменти, но не мога. Все бързам на някъде и нямам време за него. То скоро ще порастне в едно зряло Минало и ще ме напусне - недоволно и мрънкащо, че нищо не съм му дала. Ще се опитам да не му досаждам и да не го търся често, защото вече е пораснало и си е тръгнало от мен. Тайно ще поглеждам дали е добре и дали още не е изчезнало на някъде. Ще имам нови грижи - Бъдещето. То ще расте и ще идва с първите си стъпки към мен. С доверчивата си усмивка и пълните с надежда очи. Наблюдавам го как пристъпва към мен и.. се плаша, но искам да дойде по-близо и по-бързо. И да се превърне в моето малко Сега. Всичко ще се повтори, потрети... До онова последно Сега, което тръгвайки си ще ме вземе със себе си и ще отидем там, където Времето спи.

не

Непотребен. Ненужен. Нежелан. Неискан. Некачествен. Несполучлив.

Не можеш да се справиш. Не знаеш защо. Не ти се получава. Не вярват в теб. Не правиш опити. Не си доволен. Не те искат. Не си достоен. Не си желан. Не спираш. Не те търсят. Не искат да си говорят с теб. Не знаеш как да се държиш. Не мърдаш. Не дишаш. Не правиш нищо. Не те боли. Не искаш да знаеш дали те боли. Не си тук. Не си там. Не си на мястото си. Не знаеш имаш ли място. Не знаеш имаш ли смисъл. Не искаш да мълчиш..отново. Не казваш нищо смислено. Не знам дали СЪМ.

"Не си.
Няма и да бъдеш."

Отвори очи

Искам да отворя очи.. да прогледна.. да видя себе си. Да видя хората, каквито са - без маски и излишни драми. Да погледна ситуациите отстрани като случаен минувач. Не мога, а май и нямам желание да виждам ясно. Когато всичко е размазано и неясно, като в маслено платно, аз мога да начертая контурите, да ги поставя там, където искам да ги видя. Рисувам гротескни образи и ги представям за истина. А къде ли е тя? Някъде посредата между размазаните щрихи и изкривените рамки. Просто трябва да отворя очи, не само да погледна, но и да видя.

I'm not asleep but I'm not awake..

Поглед

...Той й носеше мушкато. Тя имаше към десетина, но обичаше цветята, а обичаше и него. Той се будеше всяка сутрин от 25 години до нея.. и се будеше с усмивка...
...Автобус, целувка, раздяла. По устните си още носеше вкуса й. Щеше да й се обади след час и 42 минути. Не искаше да досажда, но усещаше липсата й...
...Уморено палеше поредната последна цигара. От утре ги спираше. Не, още от днес. Беше обещала, а и вече не подхождаше на възрастта й...
...Рязко натисна съединителя на своето ново Ауди С7 и превключи на четвърта. Още му се радваше. Беше й подарък от гаджето. Синините по ръцете я боляха, но нали поне я подсигуряваше...
...Адреналин и еуфория. Беше викал час и половина за любимия отбор. Винаги е обичал футбола, но никога не е бил достатъчно атлетичен за да го играе...
...Трета поредна вечер вземаше допълнителна нощна смяна. Отпуснат в автобуса отново мислеше как да скалъпи бюджета. Токът за март още не беше платен...
...По пижама и треперещ, търсещ пътя към дома. Дали го бяха изгонили или сам беше тръгнал и той не помнеше. Спомни си само научения на изуст адрес и се качи в автобуса...

И падащата мъгла ще ги обгърне. Толкова различни, толкова далечни. Ще преплитам измеслените им делници и съдби, ще искам да греша за тях, ще искам да съм права. Реалността ще оставя зад себе си, защото там хората в автобуса, на спирката, по улиците са просто част от масовката. Липстват неосъществените мечти, желанията, стремежите, потиснатите страхове, успехите. И ще погледна хората, и макар да ги виждам единствено в мислите си, ще ги видя пълноценни. Истински.

Left behind.

„Окаяното същество има нужда да срещне друго, още по-окаяно същество, за да бъдат щастливи заедно.”
Максим Горки, „На дъното”

Обичам случайно намерените цитати, когато и където не ги търся.
Трудността да подредиш объркани мисли - да оставиш
излишното и да изхвърлиш
потребното
.

Кутийчица

Имало едно време едно ковчеже, даже май било кутийка, мъничка кутийчица. Всеки идвал до нея, разглеждал я и понеже тя изглеждала много здрава те решавали да оставят в нея част от важните неща, които носели - своите тайни. Идвали различни хора, от различни краища и й поверявали своите ценности. Кутийката все повече се пълнела и пълнела, а както знаетя тя била много мъничка, но побирала много тайни. Понякога и самата тя полагала нещо свое. Дошъл моментът, в който повече нямало място! Всяко ъгълче и спотаено кътче били препълнени. В мига, в който кутийчицата се опитала да постави нещо, разбрала че била пълна. "Но как така?" - зачудила се тя, "Нима може да няма място в мен, а аз да усещам празнина там, където лежат всички тези ценности?". Много натъжена тя започнала да се упреква, да ненавижда лакираните си стени, медното си катинарче и покритата с плюш вътрешност. Минало се дълго време. Щот нямало място в нея, тя станала непотребна. Забравена на тавана, кутийчицата, покрита с прах, тъжала сама. И точно, когато била загубила всякакви надежди, че някой ще се сети за нея лъч светлина я облял. Някой я взел, избърсал прахта, полирал я и извадил всичко, което тя дълго пазела. Изведнъж тя се почуствала като най-пълната и най-специалната кутийчица на света, без да знае защо.Но тогава видяла - някой бил сложил малко, червено, стъклено топче. Но не какво да е, а топче специално за нея... И кутийчицата разбрала защо е усещала празнината преди. Всеки оставял в нея неща не заради самата нея, а просто защото нямало къде другаде да се оставят. И пазейки своето топче, тя никога повече не почуствала празнината отново...
А може би няма хепи енд, може би кутийката още си стои покрита с прах, пълна с излишности, които дори собствениците им не искали да държат в себе си.. А може би няма малко стъклено топче, а може би и кутийката е обикновено ковчеже. Глупава кутия...

I can't remember...

Изплушав от мрака на най-съкровените си страхове и продължаваш по инерция на ръба между реалността и илюзията. Скоро двете понятия съвсем се сливат и губиш представа за това дали вижданото е истина или плод на болното ти, потиснато съзнание. Спиш и търсиш отговори, жадуваш за почивка. Будиш се, а сънят продължава. Всичко се размива в наплесканата картина на делника. И тогава успяваш да ги разграничиш - само в страната на сънищата всички ковчези, умиращи хора, блъскащи се коли и тъмнина успяват да те хвърлят в истеричен ужас. Отвориш ли очи няма място за грешки и болка, има само напред и нагоре, усмивки и забавление, успехи. Денем преглъщащ себе си за да може нощем да изстрадаш и най-лекото обождане с игла.
" .. човек познава доброто, въпреки че волята му не се подчинява, и той прави това, което не би искал да върши. Тази раздвоеност на човека Августин нарича болезнена душа, неподчиняваща се сама на себе си."