Сън

Сънувах те. Ти беше болен зъб в устата ми и бавно разяждаше почернелия ми и без друго венец. А с него и сърцето ми. Устата ми се пълнеше с кръв, наситена, по-скоро черна и плътна. Не можех да говоря, не можех да преглътна. Нямаше да те изтръгна от себе си, не можех да си позволя да загубя нещо от себе си. Вкопчвам се във теб, както зъб за челюстта. Пуснах корените си не,не в теб, а в идеята за теб. И май само това ми останаха - идеи. Болни и изгнили, плувнали в кръв.

Празна раница

Снощи гледах "Up in the air" за втори път. Помня, че първия път ме беше впечатлил, но явно не бях разбрала смисъла му напълно. Няма да разказвам сюжета на филма, а само онова, което ме жегна.
Лъснатият, вечно облечен в костюми, ерген, работещ в просперираща компания (образ идеално пасващ на Джордж Клуни). Живот като от заглавната страница на списание Форбс. Пътуващ нон-стоп, живеещ в хотели, живот на малки сапунчета, малки Джони Уокър-чета, на малки пакетета с фъстъци, на малките еднократни отношения. За съжаление много от зрителите биха видели в образа му просперищия гражданин на света, човека с амбициите и успехите, с подредения му идеален живот. Това не ме впечатли, грабна ме човешката история зад костюмите, кредитните карти, скъпите бизнес класи на самолетите, баровете на хотелите. Момента, в който се появи любовта замаскирана първоначално зад образа на емоция за еднократна употреба.
Онова, което най-силно желаем често е потиснато под купчини ненужни цели и убеждения. Незадоволена дадена потребност е захвърлена в ъгъла покрита с тонове "по-важни" стремежи(като например събирането на 10 милиона мили). Но не ни стига това, че сме го направили, нужно ни е да го изкажем на глас - да убедим себе си, докато убеждаваме другите. И всичко рухва, когато лъча светлина намери път изпод всички "важни" цели. Изградената ни защита се пропуква и си позволяваме да искаме със сърцето си. И за малко, някъде там открадното, сме щастливи. И всичко продължава до момента, в който стоим пред нечия врата и тя се отваря за да ни покаже истината. А тя ще ни прошепни спокойно, че сме били за междудругото, за отмора. Зад всяко потиснато желание си има причина. А тя най-често е сурова и изключително елементарна - на някои хора просто не им е предначертано. Те винаги ще бъдат ярката светлина в нощното небе, поредния презокеански полет. И докато другите вечерят със семействата си, те ще носят своите празни раници в небето.

Люшкаш се. Като на кораб при бурно море. И търсиш опорните си стени да се подпреш. А те се огъват, въртят и пружинират като гумени. Надуваемият замък се раздува бавно и изчезва. Облягаш се на нищото и падаш. Надяваш се, че поне основата няма да поддаде. Но за жалост била поставена върху плаващи пясъци. И свободното ти падане продължава докато не се стреснеш, като при падане в сън, и не се изградиш наново. Този път сам.

Табели

Сякаш всяко едно лице е някаква табела, като ония с надпис „Аз съм сляп“, които си окачват по вратовете уличните музиканти-имигранти в Портланд, само че на тия табели пише: „Аз съм уморен“, „Аз съм изплашен“, „Аз умирам от цироза на черния дроб“, или „Аз съм заобиколен от машини и хора, които все ме тъпчат“. Всичките тия табели мога да ги прочета, колкото и да е дребен шрифтът. Някои от лицата се обръщат към другите и ако искат, могат да прочетат какво пише на техните табели, само че има ли смисъл? Лицата се разпиляват в мъглата като конфети.

"Полет над кукувиче гнездо" - Кен Киси

Чао, чао

Не искам да правя този разбор, но мисля, че трябва поне тази година наистина да я изпратя. Да я изцедя, да я разфасовам и да взема всичко полезно, което мога от нея. И да я оставя захвърлена някъде. Ненужна, изхабена и най-важното минала.

На шега ми казаха, че 2011 година за мен е била годината на загубата. Всъщност губейки маловажни вещи и притежания губех хора, моменти и събития. За мен годината започна тежко с нещо, което още не мога да осъзная и приема. Със загубата на един от най-ценните ми хора. Със загубата на част от мен. С много болка. И не мога да опиша с думи, онова което ме оставя безмълвна и притиска буцата в гърлото ми. Няма да принизя с мижавите си и негодни думи истинското възхищение и любов. Ще ги оставя в мен заедно с тъжата и непреодолимата загуба. Загуба. Под черните буци пръст, в дълбоката тъмна яма остана детството ми, хилядите игри, детският ми смях, най-искрената привързаност, най-силната любов. Остана моят герой. Остана част от мен. Човек се учи да става по-силен или просто се научава да се преструва на такъв по-добре.
Загубих представа, за това какви са станали хората около мен. Загубих образите от миналото, онези със светлите усмивки и шумния смях. Вече нямаше какво да ги свързва с реалността. Връзката я нямаше. Срещу себе си виждах хора, отдадени само и единствено на себе си. Хора без уши, очи и усти. Или по-скоро хора без желание да слушат, без нуждата да виждат и без смисъла да говорят.
Загубих си времето и загубих представата си за него. Прекарване на дълги дни без спомен за тях, без останала следа.
Загубих и желанието си да се бунтувам. Примирих се с решенията си, колкото и грешни да бяха те, колкото и никакво усилие да бях вложила в тях. Там съм. По-скоро тук съм и май скоро няма мърдане. Като с плаващите пясъци - колкото повече се съпротивляваш, толкова повече затъваш.
Загубих някого, когото май губех от много време. Или трябваше да загуби преди много време. Усещането за окончателност ме кара да мисля, че това е точката. Няма да кажа, че мисля, че е за добро. Не смятам, че е така. Само знам, какво усещам. Изплъзването, промяната и заместването.
Загубих способността да усещам хората и събитията. Нося се на някъде и чакам нещо-си-да-се-случи. И да мине. Да мине както мина и годината, както мина и предната.

Загубих много от себе си, много от нещата, които изпитвах, много от хората, които прегръщах силно до себе си, много от щастието, много от емоциите.
Загубих си и портмонето и телефона. Върнаха ми ги. Тайно се надявам някой да ми се обади и да ми върне важните неща. Пари и говорене по телефона пак щях да си намеря.

Мили хубави неща от 2011, не ми се сърдете, не съм ви забравила. Помня много рожденни дни, палатките на плажа, много къпане в морето. Дъхът на лятото, който тази година ме заля и не исках да го сменят със студа на есента. Няма да забравя, че постигнах нещо за себе си. Че се усъвършенствах. Мога да карам кола (мога.. легално). Помня пътищата, които пропътувах. А те хич не бяха малко. Ходих на нови/стари места. За да бъда с нови/стари хора. Исках да пътувам и ... пътувах :) Преодолях страха си да завържа разговор първа... дори и по фейсбук. Пътувах сама. Ходих на курс по актьорско майсторство, бях в телевизионно студио, ходих на кръжоци по фотография и рисуване. Ходих на мнооого дискотеки и пих мноооого всякакви неща. За първи път пих в морската и... успях да се напия. Успях да науча много нови неща и да прочета (сравнително) много книги. Разбрах колко МНОООООООГО мога да бъда щастлива. :) Видях, че въпреки всичко още има хора, с които да вървим по един път, в една посока и въпреки обстоятелствата да ни е добре. Получих невероятни подарици. И да.. станах на 20. О БОЖЕ... на 20. Това не знам в коя част на публикацията трябваше да бъде :D Направих първата си пиянска грешка.. Тежки вечери и тежки сутрини. Имах изключително приятни моменти с хора, от които не очаквах дори приятен разговор.. Не изпълних всичко от списъка си, НО трябва да остане нещо и за предстоящата година :)

След този изключително дълъг пост (който ни най-малко още не е приключил)ми остава само да си пожелая нещо.. Защото хората вече ми пожелават скучни и прагматични неща. А аз искам да си пожелая една магическа година, да успея да се ъбгрейдна още, да успея да прекарвам повече време с хората, с които искам да съм и които обичам, да си спомня какво е да обичаш и как се прегръщаха хора, ама не онова фалшивото, а онова с желанието, да съм щастлива.. истински, всички около мен да са много здрави и аз покрай тях също, да намеря онзи човек, който търся и който също търси мен.. най-добре да се намерим взаимно. И на последно място ще си пожелая вяра и надежда, че имам нужда.

Чао, чао 2011 :)

Трих, трих, много трих.
Но в общи линии исках да кажа това:

А да... и тази песен ме разплака.. :|

Край на това жалко подобие на публикация.

Тъмно е

Бягаш в тъмна, непрогледна нощ. Не знаеш къде си, не знаеш как си стигнал до тук. Какво има пред теб? Какво има зад теб? Спираш се и усещаш как страхът сковава краката ти. Чуваш гласове. Някои са ти до болка познати, други чуваш за пръв път. Шепот в ухото ти или далечно ехо идващо сякаш от миналото. Усещащ, че наближава нещо и всичко рязко утихва. Просмукваща се мъртвешка тишина. И крясък, който никога няма да забравиш: ПРОДЪЛЖАВАЙ НАПРЕД. А къде е напред? Коя е правилната посока? Какъв е този път? И краката ти механично започват да препускат в нищото. Празнота.
А можеше просто да отвориш очи, защото не беше нощ.
И можеше да видиш, ако не те беше страх.
Можеше да е различно.

Но за сега.. стисни очи и бягай.